Проф. Мурдаров: Лили Иванова върна към живот думата „благодаря“


Сподели:
31 Октомври 2017, Вторник
Разговор с езиковеда проф. Владко Мурдаров от Института по български език към БАН за силата и издръжливостта на българския език.

Проф. Мурдаров, какви са начините в езика ни да се появяват нови думи, еквиваленти на чуждиците?

Много е наивно да се мисли, че някой може да седне и да създава, да измисля думи, както в периода на Възраждането, когато особено силен е пуризмът. Той е свързан именно с Възраждането, а то отдавна мина. Пуристите са имали важна роля за изграждането на езика ни, но е било важно да не се стига до крайности. Знаете, че хората винаги са се подигравали на Иван Богоров за съчетанието „драсни-пални“ вместо кибрит или „мини-брод“ за паспорт. Даже след това  българинът е доукрасил предложението и добавил и „клечица”, така че е станало „драсни-пални-клечица“. Например, когато се появиха компютрите, тази дума нещо не се хареса и имаше идея да се измисли нейно българско съответствие. В някогашното списание „Космос“ направиха състезание и накрая се спряха на думата „числер“ – от  електронно изчислителни машини. Добре, думата „число“ – ясно, „ер“ обаче е чужда наставка. И така беше измислена дума, но никой не започна да я употребява и тя не се прие. В момента почти не се срещам изкуствено новосъздадена дума, която да се е наложила. Знаете уродливата дума „входирам“, която идва да обясни, внасям документ в деловодстовото и получавам входящ номер. Тя се появи в общественото пространство за пръв път в 41-ото Народно събрание. Спомням си как тогава обяснявах, че думата е абсолютно погрешно създадена, защото наставката „ирам“ винаги иска да се залепи към чужда основа в езика ни, а „вход“ не е чужда. Оказа се обаче, че юристите отдавна я употребяват и колкото и да се възмущавахме от нея, днес тя си се употребява и никой не се замисля. Наистина, не фигурира в речника и не е приета официално, но не знаем какво ще стане в бъдеще. Спомняте ли си думата, която пак се появи в пленарната зала на Народното събрания „ваканцувам“ – посрещнахме я с усмивка. Тя не успя да се наложи. За сметка на това сега ми прави впечатление, че думата „плажувам“, която също не фигурира в речника, започна да се употребява. Понякога в началото такива по-фрапантни думи човек ги включваш в речника си със специална подигравателна интонация. Но след това забравя тази интонация и думата заживява. И точно това е неприятното, особено с агресивните чуждици, които изместват българската лексика. 

Тоест езикът се създава от всички негови носители и всички носим отговорност за него?

Точно така, всички участваме. Не може аз, вие или някаква организация да каже: От днес тази дума трябва да се употребява или не трябва да се употребява. Речникът ни може да се обогати и от речника на жаргона, но трябва да се търси мярката между новото и утвърденото вече в езика. И разбира се, трябва да се използват речниците. Особено когато искате да проверите как се пише правилно дадена дума, трябва да се използва правописният речник на БАН, защото интернет е безценен, но Гугъл може и да излъже, защото в него влизат и много грешни употреби. 

Например думата „медия“ по-често се използва в неправилния й вариант с „А“ накрая.

Случаят с думата „медия“ е интересен. Тя произхожда от medium на латински, а mediA е множественото ѝ число. В началото, когато започнахме да употребяваме думата „медия“ на български, се пишеше с А, както е на латински. Обаче в този вид тя се отличаваше от естествения начин, по който образуваме думите на български. Затова хората започнаха да я употребяват с Я. Това беше нагаждане към българската система, защото нямаме съществителни, които да завършват на „иа“. Накрая се наложи да приемем формата с Я  като правилна. Напоследък, поради масовата употреба на английския език, някои започнаха отново да пишат думата, както се изписва на английски – mediА. И тази форма се употребява често.  Всичко това се случва в рамките на 15 години. Тук трябва категорично да отбележим, че след  като в правописния речник е казано, че думата се изписва „медиЯ“, трябва да я пишем така!

И не трябва да забравяме, че езиковата норма трябва да се спазва.

Именно, още повече, че правописът всъщност е конвенция. Ние сме се споразумели, че „медия“ се пише с „я“. И щом сме се разбрали помежду си, значи ще пишем „я“. Каква е историята на думата, това няма значение. Защото например исторически правилно е да пишем „вземам“ само с „е“. Днес почти всички обаче казват „взимам“ и също го пишат с „и“. Поради тази причина ние вкарахме „вземам“ и „взимам“ като дублети в правописния речник. Опитваме да запазим историческото изписване, но вероятно няма да се получи. Съвсем категорично мога да го кажа. Когато аз редактирам текстове, навсякъде ги правя с „е“, но всичко, което съм чел, винаги е само с „и“. Това явление се случва много често. Появява се грешна форма, която всички използват. Употребата налага да пуснем в речника дублети и обикновено грешката натежава и за другата форма казваме, че е остаряла. Такава е тенденцията. Това означава, че езикът е жив.

Можем ли да дадем пример за чисто български думи?

Не са много. При повечето все нещо сме взели отнякъде. Не можем да кажем, че имаме нещо чисто българско. Да вземем най-елементарната дума „мама“… Кое ѝ е българското? Тази дума се среща в почти всички индоевропейски езици. Просто е много трудно да се намерят чисто български думи. Всъщност основната причина да влязат много от чуждите думи е, че хората търсят краткостта. Например думата „мерси“ влезе в езика ни, защото е по-кратка в сравнение с “благодаря“. Имаше период, когато „мерси“ се употребяваше в 90% от случаите. Истината е, че думата „благодаря“ се върна в употреба само благодарение на Лили Иванова, която така се обръща към публиката си. Реално днес „благодаря“ и „мерси“ са си разпределили ролите. „Благодаря“ се употребява, когато някой иска да изкаже благодарност за нещо голямо, а с „мерси“ благодарим за нещо малко. Просто така се развиха нещата. Думата „чао“ също навлезе заради краткостта, защото „довиждане“ е по-дълга. Така и модерната дума напоследък „хейтър“, която има свой специфичен смисъл, също трайно се настанява в езика ни.

Има ли професия, която най-силно да влияе върху  навлизането на чуждици в езика ни – например компютърните технологии.

Не, не. Всички сме пред компютъра, всички сме в социалните мрежи, те идват от всички ни.

Каква ще бъде съдбата на пълния член, често се повдига въпросът той да бъде премахнат, защото хората го грешат?

Да, правилото е просто, не мога да разбера защо се греши толкова. Просто там, където се колебаем, заместваме съответното съществително от мъжки род с „той“ или „него“ – и пишем пълен член, когато можем да използваме местоимението „той“. А колебанията по въпроса за пълния член започват още през 1945 година, когато се утвърждава отечественофронтовският правопис. Тогава обмислят да дадат свобода на употребата на двете форми. Но академик Балан обикаля един по един хората, които е трябвало да вземат решението, преди да се приеме тази инструкция, и успява да ги убеди да се запази пълният член. Аз съм съгласен с него. За мен е нужно правилото да съществува, защото  когато чета един текст, по това мога да преценя колко грамотен е човек – като е писал, мислил ли е, или просто сипе някакви думи.

Нека накрая се спрем и на някои примери от речта ни, за които много хора имат колебания или грешат. Например как да се обръщаме към дамите в работата – с „колежка“ или с „колега“?

Аз не помня вече от колко години се боря да се използва думата „колежка“, другото ми е много претенциозно. „Колежка“ е официална дума в речника, използвайте я спокойно. Това важи и за всички съществителни от женски род , които бележат професиите. Казваме: „Екатерина Захариева е министър на външните работи“, но „Министърката на туризма направи обиколка по Южното Черноморие“. В този случай не може да бъде „министърът“. Скоро ми пратиха едно много хубаво изречение: „Кметът стана баба“. Няма такива работи. Ние в нашия език сме изпреварили феминистките, имаме си наставката „ка“ и можем да я добавим към името на професията – лекарка, прокурорка и съдийка. Юристите обаче са много упорити в това отношение. Те държат да бъде „съдията решила“. И излиза, че  говоря като чужденец, като някой, който вика „Бащата е решила“ или „Дядото е дошло“. Няма такива работи. Аз съм сто процента за формите за женски род. И мога да ви кажа, че се занимавам с този проблем от повече от 40 години.

Често хората се колебаят, когато използват уважителната форма на миналото свършено деятелно причастие, т.нар. елово причастие. Например правилно е: „Госпожо, разбрахме, че сте били очарована от пътуването“, но обикновено се използва погрешно „била“. 

Да, учтивата форма за еловото причастие е формата за 2л. мн.ч. на глаголите. Край.

Често обръщате внимание на израза „на сто процента“.

Можем просто да кажем на хората, че не е нужно да се употребява предлогът „на“, той в случая е напълно излишен. Както и „става на въпрос“. Предлогът „на“ трябва да се използва по-малко. Ще ви посоча и други примери:  На улицата човек продава чорапи и казва: „Давам ги на два лева“. Защо  „на“? Правилното е, разбира се, „за два лева”. „На” вероятно идва от съчетанието „на цена два лева”. Трябва да се избягва модният израз „В пъти повече“, защото на български се казва или „многократно“, или „много повече“. Трябва да обръщаме внимание и на особеното използване на „един“, „една“ пред съществителните, което напоследък идва преди всичко под влияние на английския език. Например вместо „това е проект на….“, казваме „това е един проект на..“ Така ние правим опит да вкараме неопределителен член в българския език по английското „a“, „an“, френското „unе“, немското „ein“.  Всъщност нямаме нужда от него. На български, ако кажеш, че е нужен „един закон“, значи, че не трябват два-три, а само един. Тоест за мен като българин „един“ означава „едно парче“.

Разговора води Доротея Николова


В категории: Интервюта

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код