Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/vlastta/public_html/zona-news.com/globals.php on line 586
Надеждата няма право на смърт - Галя Йончева отговаря на Макс Фриш

Надеждата няма право на смърт - Галя Йончева отговаря на Макс Фриш


Сподели:
02 Януари 2018, Вторник
Оперната прима Галя Йончева в едно необичайно интервю

Известният швейцарски драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините той работи като архитект, журналист, автор на сценарии за филми и критически студии. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията "Дон Жуан или любовта към геометрията".
Като част от своите "Дневници" (1966 – 1971), Фриш публикува поредица от провокативни въпроси, които са по-скоро повод за размисъл за автора и читателя, отколкото питане с очакване за конкретен отговор. Въпросите са групирани в няколко отделни части. Всяка една от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, бащинството, родината, собствеността и смъртта.


За смисъла от тези дневници и въпроси самият писател казва: "Когато не премълчаваме, а записваме мислите си, ние ги признаваме за свои – и за верни, поне за момента и мястото на възникването им".


Творческият път на оперната прима Галя Йончева започва през 1970 г. с ролята на Кети Пинкертон от "Мадам Бътерфлай" и впоследствие включва изпълнението на 34 централни сценични роли. На нейния глас и натюрел композиторът Парашкев Хаджиев посвещава три оперни заглавия - "Златната ябълка", "Лето 893" и "Мария Десислава". Съпругът й, Красимир Кюркчийски, пише специално за нея операта "Наздраве, господарю". Тя го вдъхновява и за музиката му към балета "Козият рог". Галя Йончева е на 81 години и й задавам въпросите на Макс Фриш в много тежки за нея месеци.


Галя Йончева посреща въпросите на Фриш с привичното за дома й гостоприемство – на ниската маса в дневната са заели позиции гарафата с вода, чашките с кафе, нещо сладко, нещо солено и нещо още неизказано, но напълнило стаята с очакване.


Поглеждам жената, седнала в креслото срещу мен – тя е като приказката за онази река, която непрекъснато сменяла цветовете на водите си – усмихва ми се, после се замисля, въздъхва, обяснява разпалено нещо, стихва, отронва сълза, отново се усмихва. От време на време отправя поглед към другите две свои "Аз" в стаята – това са два внушителни по своя размер портрета. Единият е нейн, в знаковата й роля на Татяна от операта "Евгений Онегин". Другият е на сина й, известният юрист и университетски преподавател – доцент Кристиан Таков (той почина през юли тази година - бел.ред.).


Певицата владее до съвършенство изкуството на интерпретацията – както на музикалната сцена, така и в живота. Тя може да произнесе собственото ви име, което вероятно ви е омръзнало от употреба, по начин, който ще ви накара да искате да го чувате отново и отново. Красотата е не толкова в отработената прецизност и завършеност на всяка фраза, а в онази радост, изумление, приласкаване и още куп други усещания, които гласът й умее да вложи в една единствена дума.


И така от дума на дума, въпросите от "Дневниците" на Фриш започват да се редят:


Убедена ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да сa между живите? Защо мислите така?


- Да, абсолютно съм убедена! Ако човек приема за свои идеали добротата и справедливостта, то той отлично знае, че това са вечни стремления, които не се побират в рамките на какъвто и да е ограничен отрязък от време. Те са толкова фатално необходими, че им е отреден вечен живот. Да, обичам близките си, но обичам и хората изобщо, обичам света, който не започва и не свършва с любимите ми същества.


Кого бихте искали никога да не бяхте срещали?


- Няма такава персона. Всеки отделен човек носи информация и уроци по житейско познание и не случайно съществува на този свят. От нас зависи колко мъдро ще посрещнем и оценим доброто, и каква защитна реакция ще изградим срещу злото. В живота хубавото рядко ни сполетява случайно. Много често то трябва да бъде изстрадано и извоювано. За да стигна до операта, аз самата трябваше да премина през много трудности. За да стигна до майчинството – също. В младите ми години отстрани може да е изглеждало, че съм обирала каймака на обществото, но това всъщност бе пяната ... плодовете, които берях, често бяха твърде горчиви. В крайна сметка за ценните неща в живота неизбежно се налага да платим висока цена.


Ако можехте, бихте ли имали съвършена памет?

- Съвършена – не! Не са ми нужни маловажни товари. Бих изисквала, обаче, повече от паметта, която притежавам.


Бихте ли искали да принадлежахте към друга нация или цивилизация – ако отговорът Ви е положителен, то към коя?


- Ако принадлежах към друга нация или цивилизация, то тогава не бих била точно това, което съм днес... нямаше да съм обвързана със същите хора, които обичам тук и сега. Значи – не, не искам. Но ако ме попитате дали бих искала да принадлежа към някоя опера, която бих чувствала като свой духовен дом, то тогава ще спомена две заглавия.


Първото е "Евгений Онегин" на П.И.Чайковски. Моята героиня там, Татяна, е жена с удивителен морал и духовни дълбини. Изправена пред може би най-тежката дилема за една жена, тя избира дълга, оставайки с ясното съзнание, че няма сила, която да й отнеме любовта. Татяна е едно напомняне, че дори нереализираната любов придава смисъл и красота на живота, каквито единствено обичта може да даде. Второто заглавие е "Тоска" – партия, която никога в живота си не съм изпълнявала, поради природата на гласа ми. По свой начин Тоска също избира дълга, но това вече е дългът към нейната могъща, изпепеляваща, безумна по своите мащаби любов, която е готова да оправдае всичко, дори убийството.


Според Вас чувството на омраза, (доколкото го имате), по-лесно се насочва спрямо отделен човек или спрямо цяла група хора?


- Не храня омраза, но ако я имах, бих я насочила към група хора – те са по-опасни от отделния индивид. Хитлер не е толкова зловещ, колкото тези, които са му вярвали или тези, които са мълчали. Давам си сметка, че и обратният отговор би бил също така верен. Но отговарям по този начин, защото в душата ми има натрупано огромно негодувание от това, че нашият народ е свикнал да мълчи...


A тези, които говорят, предпочитат да се съгласяват заради собственото си удобство. Имам познати и приятели, образовани хора, интелектуалци – артисти, музиканти, лекари, архитекти. Tе прекарват времето си в четене на жълтите вестници. Клюкарството ги гъделичка. Купуват "Уикенд", "Телеграф", "Галерия" и слагат стотинките си в джобчето на Пеевски и компания. И мълчат.


Какво според Вас другите не одобряват у Вас, и какво Вие самата? Ако не е едно и също нещо – кое от двете Ви се струва по-простимо?


- Другите не винаги могат да преглътнат моята същност и наличието на обичните ми хора – не знам дали това е породено от ниското им самочувствие или от завист. Така се случи, че аз бях дарена с възхищението на публиката и със син, който ме накара да се почувствам избрана. Моята най-главна роля на сцената на живота бе да го отгледам, да се грижа за него и да се гордея с изключителния шанс да му бъда майка. Надявам се това не ви звучи неуместно мистично. Давам си сметка, че всички тези неща понякога се преглъщат трудно от околните.


Не одобрявам в себе си доверчивостта и склонността бързо да забравям стореното ми зло. В това отношение не умея да трупам уроци. Струва ми се, че и двете неща в крайна сметка са простими – въпрос на природна даденост.

В моменти на самокритика, достатъчно убедителна ли сте сама пред себе си?

- Едва ли!


По какво познавате, че обичате някого? По какво познавате, че не го обичате?


- Обичам някого, когато разцъфтявам... когато изливам всички добрини, които притежавам върху него, без да мисля дали ще остане нещо и за мен.


Не обичам някого, когато е неопознаваем за душата ми.


Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като здраво животно? Ако е второто – то кое животно?


- От дете обожавам пеперудите и птиците. Ако трябваше да бъда родена като животно, сигурно бих избрала да съм чайка, защото чайката умее да лети и да се рее във висините, но умее и да плува на дълбокото. Все пак онова най-важно нещо, което чайката не умее, е да твори. Затова за мен животът винаги ще е свързан изключително с човека и със силата му да променя света и да върви крачка по крачка към съвършенството.


Красотата на природата ми въздейства, но тя е просто среда. Бих предпочела да умра, но да си остана човек... другото за мен е отстъпление.


Ако зависеше от Вас, бихте ли създали институцията на брака?


- Аз съм възпитана в твърде патриархална среда, в която бракът е основополагаща институция. Но това съвсем не е единствената причина да държа на брака. Правя го също, защото съм непоправим оптимист.


Как бихте дефинирали понятието "женственост"?


- Женствеността е красива топлота. Тя е майчинство. Женствеността е умението да създаваш уют – в буквалния и в преносен смисъл на думата. Но женствеността няма как да бъде мислена независимо от мъжествеността. Тя е силата да въздействаш на мъжа, да го провокираш към открития, да бъдеш муза. Помня как навремето, когато Красимир Кюркчийски композираше музиката към балета "Козият рог", ми звънеше по няколко пъти на нощ, за да ми изсвири някой пасаж... Сърдеше се на критиките ми, затваряше телефона и малко по-късно отново ми звънеше и отново свиреше. В крайна сметка женствеността - това е съучастничество в създаването на нещо красиво.


Можете ли да си представите какво е да си мъж на този свят?


- Не, не бих могла истински да си го представя... иначе не бих била жена.


Колко пъти трябва една надежда (например, политическа) да умре, преди да я погребете окончателно? Можете ли да го направите, без да се хванете веднага за някаква нова, друга надежда?


- Надеждата няма право на смърт. Тя може да умре само, когато знаеш, че синът ти няма да ти звънне по телефона и няма да седне на масата и да опита храната, която си приготвила специално за него. Смъртта на тази надежда е финалът на всичко. Единствено грижата да опазиш паметта за него жива може да ти даде възможност да продължиш да дишаш. Нищо друго.


Когато се замислите за света днес, какво очаквате: че разумът в крайна сметка ще надделее, че ще се случи чудо или че всичко ще продължи без промяна?


- Постоянната промяна, а не чудесата, са начинът, по който животът се случва ден след ден. Той винаги продължава и нищо не може да го спре. Застоят винаги е привиден – това е мълчаливо трупане на градивна енергия. Понякога си мисля, че не си даваме сметка колко много е постигнало човечеството през вековете и колко дълъг път сме извървяли.


Например, моята прекрасна, интелигентна баба би се чувствала абсолютно изгубена в нашето съвремие. Несъмнено един романтик или сантиментален човек би бил разочарован от заливащата ни днес вълна на прагматизъм. Но след всеки такъв прилив идва и неговият отлив, идва настъплението на духовното. Да, вярвам в разума, който в крайна сметка ще надделее. Еволюцията е стъпаловиден процес и той ни води винаги по-напред и по-нагоре.


Можете ли да мислите, без да се надявате?


- Докато мога да мисля, ще се надявам и вярвам в доброто, въпреки че ми се случи най-страшното зло.

Кое е това нещо в живота, което бихте могли да понесете и преживеете единствено с чувство за хумор?

- Завистта.


Мразите ли парите? Защо?
- Да! Не мога да ги накарам да ми служат, не умея да ги броя и пресмятам. Те са извор на огромна житейска несправедливост – твърде много хора са болезнено оковани в безпаричие.


Налагало ли Ви се е да живеете в безпаричие?
- Не, не ми се налагало. Но винаги е имало известни ограничения.


Знаете ли колко струва пакетче масло в магазина днес?
- Никога не съм знаела. Днес – също.


Какво не правите никога за пари?
- Не накърнявам и с микрон достойнството си.


Смятате ли, че човек може да съди за ценността на едно приятелство по неговата продължителност?
- Не. Но ценните приятелства обикновено са дълги.


Кое не бихте могли да простите на приятел?


- Лицемерието. Началото на всяко приятелство започва с честността. Спомням си една моя специализация във Виена през 1971 г. Бяхме малка група българи, музиканти. Един от колегите имаше проблем и се наложи да бъде повикан юрист от България, но нямаше къде да бъде настанен. Предложих да е при мен, в моята квартира. Така адвокат Лоти Шамлиева буквално скочи в живота ми - буквално на един крак, защото другият бе с протеза.


Първото, което ми каза бе: "Не сме се срещали, но ще ти кажа направо, че знам твърде много неща за теб – неща, които ти самата не знаеш". Оказа се, че бившият ми съпруг я е търсил, за да го представлява в бракоразводното ни дело. Не знам какво точно е говорил в кантората й, но тя го прекъснала и помолила да си вземе шлифера и чадъра и да напусне незабавно офиса й. В онези години, като се има предвид фамилията му, за подобно нещо се изискваше много кураж и много почтеност. Лоти бе човек с чувство за хумор като Ниагарския водопад. Ако смехът бе нещо материално и можеше да се събере накуп, то навярно 4/5 от смеха в живота ми е бил с нея. Тя носеше безкрайна енергия, житейска мъдрост и приятелска обич. Тя бе приятел не просто с първа главна буква, а с всичките букви – главни.

Възможно ли е да има приятелство между хора, които не споделят еднакво чувство за хумор?


- Трудно е, но не е невъзможно, когато има други компенсиращи качества.


Колко голяма би могла да бъде възрастовата разлика между истински приятели?


- Колкото си иска. Приятелството е рожба на духа.


Когато пребивавате в чужбина и срещнете свои сънародници, обзема ли Ви носталгия или тъкмо тогава не?


- Честно казано, тъкмо тогава – не. Моята носталгия се отключва единствено от самотата – когато приятелите ми не са около мен.


Мислили сте все пак някога да емигрирате?


- Да, имало е такива моменти, защото е имало и такива възможности. Може би най-близко до това решение бях през 1975 г. след един тримесечен престой в Англия в рамките на изискания оперен фестивал в Glyndebourne. Много исках Кристи да дойде с мен, но баща му не го пусна. Тогава се появи един изключителен човек - архитект, който работеше по възстановяването на исторически ландшафти и който за работата си бе удостоен от Кралицата с благородническа титла. Той бе готов да ми помогне да отида заедно със сина ми и да работя, където поискам; настояваше, че английският климат не е добър за гласа ми. Много исках да дам този шанс на детето си, но знаех, че нямаше да му позволят да напусне страната. Това реши нещата за мен и отказах.


След това нашата кореспонденция с този човек продължи с години. Получих стотици страници, изписани със стихове, но така или иначе всяко мое емигриране в крайна сметка бе единствено имагинерно. Останах в България, до сина си, и никога не съм съжалявала и за миг за това.


Има ли краища, градове, обичаи и т.н., които Ви навеждат на скритата мисъл, че сте по-пригодена за друга родина?


- Да, понякога имам чувството, че съм живяла и някъде другаде. Като съвсем малко дете винаги, когато виждах нещо особено красиво, казвах – "Ах, хубаво е като Япония." Откъде, защо и как – и досега не знам. Много години по-късно бях на гастроли в Русия и пътувахме само за един ден до Санкт Петербург. В момента, в който кракът ми стъпи на перона, се разплаках от емоция. Цял ден го карах на сълзи. Не знам дали плачеше Татяна от "Евгений Онегин", или Лиза от "Дама Пика", или аз самата с думите на Пушкин, Лермонтов и Тургенев в сърцето – не знам, но усещането бе невероятно.


Доколко се нуждаете от родина?


- Няма граница за нуждата от родина. Тази нужда е безкрайна.


Според Вас възможно ли е човек да превърне дадена идеология в свой дом?


- Да, но тогава би бил фанатик.


Чувствате ли Земята като родина?


- Да. Не мечтая за други светове с изключение на този, в който е синът ми.


По какво съдите, че животни като газели, хипопотами, мечки, тигри, шимпанзета и др., които израстват в клетка или в развъдници, не чувстват зоопарка като родина?


- Паметта на природата вътре в нас е много силна и до голяма степен - неосъзната. Тя влияе на поведението на хората, по необясними за тях самите начини, а какво остава за представителите на животинския и растителен свят. Природата живее в нас като стремеж към свобода. Това е непреодолима сила, която ни изненадва постоянно. В клетката всичко е контролирано, регламентирано и предвидимо. Дори да е златна, клетката е с граници, които остават неизменни и в които представата ни за възможното не подлежи на промяна.


Спомняте ли си от каква възраст е започнало да Ви се е струва нормално да притежавате или да не притежавате нещо?


- Всичко, което е в дома ми, го притежавам, защото съм израснала с него, защото го обичам и обгрижвам. Закърмена съм с това притежание и не се замислям за това дали го заслужавам... Но всъщност истински значими са единствено нещата, които не можем да притежаваме и над които нямаме власт – присъствието на любимите хора и единението с тях, идеалите на сина ми за един по-чист и справедлив обществен ред, стремежът на хората не само да умеят да видят красивото, но и да го гонят... и тези щастливци, които успеят да го "хванат", да го споделят с другите. Това са нещата, които ни мамят, притеглят и пораждат копнеж. Те са важните, защото те ни оттласкват напред към съвършенството. И Слава Богу, че на тези неща не можем да бъдем господари.


В стаята неусетно притъмнява и Галя Йончева се умълчава. Вглеждам се в лицето й, в забулената синева на очите, и се опитвам да разбера накъде тече реката на мислите й. Страхувам се, че водата може би е черна, бездънно черна. Проследявам погледа й, който се спира с безкрайна обич на снимките на сина й и на внучката й - Галя. Златистото на рамките сякаш се отразява в него. Потокът се избистря и идва златната вода на надеждата за по-добро. Защото както каза самата тя преди малко: "Надеждата, тя няма право на смърт".

Източник: dnevnik.bg

В категории: Интервюта, Култура

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код