Подготвяме инспектиране на училищата и детските градини, каквото в България не е имало


Сподели:
03 Октомври 2018, Сряда
Младите учители имат проблем не с децата, а с възрастните. Те са подготвени за професията, но не и за трудната работа с родителите. Днешните родители са поколението, което ние, учителите, изпуснахме, споделя д-р Анелия Андреева

През пролетта на 2018 г. Министерският съвет прие постановление за създаването на Национален инспекторат по образованието. Какви са функциите му и как работата му ще повлияе на училищата и детските градини? Разговаряме с директора на НИО - д-р Анелия Андреева, доскоро - директор на 20 Основно училище в София, а преди това - директор на Националния институт за обучение на директори.


Защо се създава Национален инспекторат по образованието, г-жо Андреева? Какво ще прави той?

Инспектиране за оценка на качеството на образованието, каквото в България не е съществувало.

Трябва да дадем независимата експертна оценка на състоянието на образователната система – на предучилищното и училищното образование, т.е. на всички детски градини и училища, в това число и частните. Целта на инспектирането ще е да направи обстоен и обективен преглед на какъв етап и доколко качествено се изпълнява задачата, която държавата е поставила на образователната система.

Отдавна говорим за качеството на образованието, но в нашата система няма еднозначно определение що е качество и това ни създава доста затруднения. Ще се опитаме да ги преодолеем, когато изготвим много ясните критерии, по които ще оценяваме доколко и как качествено се справят със задачата си образователните институции.

Изготвяме ги, като се опираме на това, което ни е казала нормата, тоест всички стандарти към закона. Те описват в най-пълен вид целият образователен процес. Опирайки се на тях, ние можем да извадим критерии, по които да кажем: „Да, тази дейност се осъществява качествено“ или „Има нужда от подобрение“, а може и да се окаже, че не вървим в правилната посока.

Не се ли припокрива донякъде работата на Инспектората с тази на регионалните управления на образованието?

Задачата на инспектирането преди всичко не е контрол. Няма и не бива да проверяваме по начина, по който е проверявано досега.

Тук може би има известно объркване в системата на образованието и в обществото, защото регионалните управления на образованието до 2016 г. се наричаха инспекторати. Очевидно хората остават със заблуждението, че Националният инспекторат е нещо като шапка на регионалните управления. Не е така – те са част от Министерството на образованието и ако говорим за шапка, тяхната „шапка“ е министърът. Националният инспекторат по образованието е външна организация, въпреки че проверява системата, подчинена на Министерския съвет. Това е направено, за да бъде оценката независима. Ако оценката на качеството на изпълнение е подчинена на министъра на образованието, до известна степен тази независимост и обективност би могла да бъде изгубена.

Какво ще правите вие и какво - РУО?

РУО продължават да изпълняват управленските функции по места: работодателска, контролна. Важна е и методическата функция за подкрепа. Тук ние виждаме своите допирни точки.

Когато инспектирането влезе в едно училище и установим, че например в областта образователен процес училището се справя чудесно, но в областта управление има проблем, ние отбелязваме проблема и насочваме нашите препоръки към РУО в съответния регион, за да окажат те методическата подкрепа, която преценят за необходима. Правят се планове за подкрепа и училището работи в тези планове.

Надяваме се преди всичко да можем да откроим добрите страни и постиженията на училищата и детските градини. Сега системата показва училищата, които се справят отлично – знаем кои подготвят нашите олимпийци и лауреатите ни от международни състезания. Показваме и училищата, които не се справят особено добре. Показваме най-добрите и най-лошите, но не открояваме голямата средна част, която е основата, тялото на образователната система. Нито показваме силните ѝ страни, нито показваме това, което има нужда от подобрение. Много искам да успеем да покажем как едно малко училище, например в Харманлийско, работи със смесен етнически състав – как учителите и ръководството успяват да изведат тези деца, половината от които не говорят български, не само до завършването на основно, но и на средно образование, или поне на десети клас. Това не се вижда, а тези хора работят страшно много.

Благодарение на предишната ми позиция в сегашния Център за квалификация в Банкя имах възможността да имам цялостен поглед върху системата. Срещах се с много директори, много учители, които правят чудеса по места, но това не се вижда, защото те не могат да извадят на външното оценяване кой знае какви резултати.

Когато си приел деца в първи клас, които не говорят български, и в четвърти клас си изкарал средна оценка 3.00 на външно оценяване по български, това е огромно постижение, защото си ги ограмотил. Първо, стигнали са до четвърти клас, нали? Не са прекъснали, не си седят вкъщи.

Имам позната учителка от софийско училище в квартал, където повечето деца са роми. Класът ѝ е почти изцяло такъв. Миналата година тя имаше 18 деца на държавни зрелостни изпити. Само едно не успя на първо явяване. Защо не сме я наградили тази жена?

А защо не сте?

И аз не знам. Знам, че има такива резултати, просто защото я познавам. Системата трябва да намира тези хора, да ги идентифицира, да ги показва. Мисля, че това е нашата роля основно. Това е част от независимата оценка.

Разбира се, независимата оценка не може да бъде само положителна. Ние ще видим и неща, които не са особено добри. Натъкваме се и сега на случаи, при които лошо ръководство довежда училището буквално до закриване и това е проблем на ръководството, не друг. Защо при такива случаи да оставяме ръководството да продължава по същия начин и съвсем да се съсипе училището? Това не е добре.

Когато инспектирането види такъв проблем, се правят задължителните предписания, прави се план за подобрение и инспекцията няма да влезе в следващите 5 години, а в следващите шест месеца, за да види как се изпълнява този план. Не може да се остави процес, който не работи добре да продължава по същия начин много дълго време. Това наистина довежда до закриване и съсипване на училища. Практиката я имаме и в София, не само в страната.

Такъв тип безотговорно ръководене не идва ли и от липсата на мандатност на директорите?

Смятам, че мандатността, в пълния смисъл на думата, в момента за нашата система не е възможна. И по организационни, и по финансови причини. Но до голяма степен тази роля може да бъде изпълнена от атестирането на директорите.

Законът вкарва два нови инструмента. Единият е инспектирането, при което всяко училище и детска градина трябва да бъде инспектирано поне веднъж за петгодишен период. Другият е атестирането на директори.

Ако управлението на образованието удържи на натиска да отпадне атестирането – защото има такъв – и атестирането на директори се провежда също на всеки четири или пет години, тогава двата процеса – атестиране и инспектиране, са инструментите, които могат да помогнат много за управлението на училището.

Атестацията се прави от работодателя, тоест от РУО. При лош резултат от атестацията на директора се дава кратък период, в който да се вземе в ръце, да се направи план и да започне да действа. Ако не върви, може да бъде освободен.

Законът дава право при две отрицателни атестации директорът да бъде освободен. Това е нещо подобно на мандатността. При нея е ясно, че на всяка пета година може да не бъдеш повече директор, но това не е обвързано с оценка на твоите резултати. Докато инструментите атестиране и инспектиране дават оценка и наистина могат да посочат къде точно не се справяш добре.

Кога започва прилагането им?

Би трябвало през 2020 г. да мине първото атестиране за всички училища. Що се отнася до инструментариума за инспектирането, работим много активно в момента. Трябват ни няколко неща – критериите и индикаторите, тоест по какъв начин ще измерим дали този критерий е постигнат, до каква степен е постигнат, добре ли е, средно ли е.

Съзнавайки колко е важен този инструментариум, ние няма просто да го създадем, да го хвърлим и да се учим на терен. Ще го създадем, ще го апробираме, тоест ще опитаме да влезем във всеки тип училище и градина, за да видим работят ли всичките ни критерии, как са ни индикаторите, трябва ли нещо да се променя, да не са много, да не са малко.

Догодина, живот и здраве, трябва да сме готови с окончателните си предложения и анализ и през есента на 2019/2020 г. да започнем същинското инспектиране.

Щатът на НИО е 20 човека. Училищата и детските градини са хиляди. Как ще го организирате?

Инспекторите не сме 20 човека, а 13, с мен - 14, защото имаме и четирима души административна част. Има и главен секретар, който също е педагогически специалист, така че би могъл да се включи в инспектирането.

Слава Богу, законодателят е помислил за това – инспекциите няма да се правят само от нас, а от екипи, в които ще влизат външни инспектори.

Обявили сме покана до всички, които отговарят на определени условия и искат да бъдат външни инспектори, да заявят своето желание. След това ще преминат обучение – няма да ги учим на тяхната професия и специалност, а как да работят с инструментите на инспектирането. Това ще бъдат карти за наблюдение на урок – ние ще влизаме в училища и детски градини, не може да правим инспекция само на хартия.

Аз, като действащ доскоро директор, никак не одобрявам това: „Дай си документите!“. Да, ето ги документите, те могат да са изрядни и да не се върши никаква работа. А може и обратното – да не са чак толкова изрядни, обаче много да работят учителите и добре да се случват нещата. Затова искаме да влезем в училище.

Първоначално имах предложение да обследваме поне пет дена, но при този огромен обем от институции – сумарно училищата и детските градини са около 9000 – просто е невъзможно. Така че ще са от един до три дни, в зависимост от големината на училището или детската градина. Средно най-вероятно ще бъдем на място два дни и точно в тези инспекции на място ще участват външните инспектори.

В училище ще имаме както наблюдение на урок, така и обследване на цялото училище. Тоест ще се поразходим из училището да видим как са децата в междучасието, как е във физкултурния салон, какво правят на двора, как е столът, ако има стол, бутат ли се на лавката, какво има за закуска. Цялото впечатление, което училището създава и което не може да се създаде, ако четеш само документите му.

Включително си мисля, че е много интересно да видим какво се случва пред училище. Винаги ми е било неприятно, когато отивам към едно училище и виждам на парапета седят ученици и пушат. Знам, че големите ученици пушат, всички знаят, но хайде, моля ви се, не го правете на тротоара пред училището. Това също е въпрос на ръководство на училището и на взаимоотношенията с децата. Да не говоря, че и родители седят и пушат там.

Къде може да срещнете трудности?

Отсега ми се струва, че ще ни е трудно да оценим качеството на възпитателната и социализиращата дейност. Качествените индикатори трудно се описват, трудно се наблюдават и най-вече трудно се оценяват. Там вероятно ще бъде със степени на изпълнение – още работим и не мога да кажа точно какво ще бъде, но при всички положения ще направим публични всички индикатори и критерии, когато започнем да ги апробираме, така че да получим и обратната връзка от колегите. Ние и сега работим по този начин, но в работни групи. Ще го направим, защото е много важно, първо, да знаем как се възприема това, второ, ще има полезни неща, които ще научим от колегите и те могат да ни подсетят за нещо, което сме изпуснали.

Това наблюдение и качествена оценка на възпитателните дейности ми се струват най-трудното нещо, но най-вероятно и това може да се наблюдава. Ако в училище е спокойно – естествено, че малките ще викат и ще тичат по коридорите, но ако има малко по-агресивни прояви, това се вижда и в междучасието. Може би това също ще ни даде насока.

Всички училища са задължени да имат националното знаме, но си личи когато това е помислено и е направено с отношение и когато е просто формално. Достатъчно мръсни висящи национални знамена съм видяла, за да мога да кажа, че има значение по какъв начин се отнася ръководството и училището към този въпрос.

Трябва най-накрая да започнем да говорим за ценностите на възпитанието. Отказахме се преди години от това. Може би защото течеше период на смяна на ценностни системи, на ревизия. Но това не бива да го забравяме и трябва да започнем да го говорим все повече и повече. Не просто да го говорим, а да го правим и наблюдаваме.

Как би могло да стане?

Не е лесно изобщо. Но да кажем, отношението към училището като институция е ценност. Патриотизмът не се изразява само в някакви външни и формални неща. Например Трети март да не е просто почивен ден. Могат да се направят много неща в училището във връзка с Трети март, във връзка с Деня на будителите. Какво се прави в училище в Деня на будителите? Нищо, почивен ден. Не бива да е така.

Лесно може да видим как се работи за тези ценности. Но, така или иначе, това е много труден въпрос и много труден процес. Просто не бива да го забравяме и не бива да си въобразяваме, че ще стане много бързо. Няма да стане. Това е въпрос на нагласи, които се променят изключително трудно, просто трябва да се работи последователно.

Това, че ние изведохме на преден план конкурентността не е толкова лошо, но не бива да е само тя.

Между училищата?

И между училищата, и между учениците. Изведохме я напред и забравихме, че сме социални същества и че живеем в социум. Защо имаме такива учудващи прояви на агресия при малките? Защото детето се смята самото то единствено за самоценност. А това, че си с други, че учиш с тези деца, че играеш с тези деца? Това усещане за общност, което доста е изгубено, може също да се възпитава и може да се учим на него. Защото какво правят груповите задачи? Това правят. Ние говорим за екипи, но кой работи в екип? Учителите не работят в екип.

Само вижте как са подредени чиновете – така, че да виждаш основно гърбове и да си пречите със съседа.

Смееха ми се едни колеги – каква била тази иновация – разместване на чиновете. И казвам: „Разберете, че е иновация!“, защото самото подреждане в кръг създава общност. Има много лесни и прости механизми, които я изграждат.

Май има сериозна нужда от психолози. Ще работите ли с такива?

Много искам сред външните ни експерти да има психолози.

Кой може да кандидатства за външен инспектор?

Хора от абсолютно всякакви специалности, стига да са от системата на образованието. Не е задължително да са учители, може и да са пенсионирани учители и директори. Не могат да правят инспекция в региона, в който работят.

Могат да бъдат общински експерти, преподаватели от висши училища, особено ако работят с педагози. Това даже ще е много хубаво, защото ще имаме и научният поглед, който може да допълни нашите познания.

Ще ходим на инспекция един инспектор от НИО с двама външни предполагам, защото това е свързано с финансиране и докато не проходим веднъж системата, за да видим как ще върви, не мога да кажа. Но мисля, че бихме могли да се справим с тричленен екип.

Много широко съм отворила врата за външните инспектори. Не можем с да се справим само с 20 човека, тези хора ще работят друго и не могат непрекъснато да отсъстват, за да ходят по инспекции, така че на нас ни трябват повече експерти и ще се радвам наистина да дойдат качествени хора.

Имате ли вече яснота за критерии, по които ще оценявате училищата?

На този етап имам договор с консултанти, които да ни помогнат при изработването на инструментариума да го направим по-професионален, по-точен. Това са социолози, психолози. Но такива, които са работили в системата на образованието. Не е достатъчно само да си добър социолог, добре е да имаш и практика от проучвания в системата на образованието. Тя е по-специфична. Специалистът, който работи с нас, има много голям опит като училищен психолог.

Един от критериите, който залагаме и е важен е как се справя училището с превенцията на отпадането и с обхвата на децата и учениците.

Цялата система би трябвало да премине през едни и същи критерии за оценка. След петте години ще прегледаме критериите и ако има нужда, може да бъдат подобрени. Това не е нещо, което ще направим сега и то ще бъде за вечни времена или за 20, 30 години – не. Не случайно законодателят не ги е сложил в закон, за да могат да се адаптират, да се променят – на НИО това дори е записано като задължение в правилника.

Как ще процедирате с частните училища?

Те ще бъдат наблюдавани по същия начин, по същите критерии. Имахме много сериозен дебат дали трябва да имаме различни критерии за различните видове училища. Личното и експертното ми мнение е, че не, не бива. Критериите трябва да са едни и същи. Процесите, които се случват в образователната система са едни и същи, просто имат специфики, но това не означава, че не трябва да ги мерим с един аршин. С един аршин трябва да ги мерим. По същия начин и частните училища, както и другите.

Професионалните училища казват: „При нас е по-особено“. Съгласна съм, но по същия начин могат да кажат и езиковите гимназии: „Да, но при нас е по-особено“ и е по-особено, в езиковите гимназии има обучение на чужд език.

Ако погледнем, всяко училище е различно, да не говорим за детските градини.

Всяка година, към 1 септември, НИО трябва да прави план за инспектирането за следващата учебна година. От догодина ще имаме такъв и в него ще са упоменати всички училища и детски градини, които ще подлежат на инспектиране в съответната година.

Бих искала да можем да кажем и през кой месец ще влезем в дадено училище и детска градина. Ще бъде много добре за системата да се подготви. Ние не искаме да ги изненадваме и тероризираме. Наистина бих искала да се подготвят колегите, защото целта ни не е да санкционираме, а да подпомогнем процеса и ако знанието, че ще влезе инспекция и знанието на критериите за оценка подобри процесите, ние сме си свършили работата.

Не бива да има страх, системата е недоверчива и е нормално. Не очаквам инспектирането да бъде прието с отворени обятия, но очаквам и бих искала с достатъчно комуникация това в един момент да се получи – системата спокойно да очаква инспектирането, а не идва инспектор като в „Преброяване на дивите зайци“.

Да си представим следната ситуация: влизате в частно училище и виждате, че нещата там не се случват така, както трябва. Вие не можете да смените директора. Да не говорим, че той може да е и собственикът. Какво правите?

Не можем, но може да дадем доклад до РУО и училището. РУО отговаря и за частните училища, за образователния процес там. Те могат да направят повторна проверка или да се доверят на това, което сме видели и да направят задължителни предписания, които трябва да се случат в това училище. Ако не се случат, не знам какъв е механизмът да бъде сменен директорът, но все си мисля, че за собствениците няма да е много добре да излизат публични доклади, в които се казва: „Там образователният процес е на ниско ниво“ или, че нещо не се случва, както трябва да се случва. Разчитам тук по-скоро на публичната част на докладите, защото наистина механизъм за смяна на директора там няма.

Знаете колко е важен имиджът за частните училища – ако се носи добра слава, има ученици. Ако се говори, че там не е много добре, отливът следва неминуемо. Колкото е важно за общинските училища да имат ученици, два пъти по-важно е за частните, защото от тях зависи финансирането.

Мисля, че в един момент ще стигнем и до финансова страна на нещата, но нека да мине поне един цикъл на инспектиране и тогава ще видим как ще бъде обвързано качеството на съответното училище или детска градина с финансирането.

Какво имате предвид с „ще стигнем и до финансовата страна на нещата“?

Имам предвид, че сега законът разрешава на частните училища и детски градини да поискат финансиране от държавата. Ако инспектирането покаже ниско качество, може би не трябва да им се разрешава такова финансиране.

Системата на делегираните бюджети беше замислена като тристълбна – двата се изпълниха, но третият - финансиране по качество – не, защото нямаше достатъчно надежден инструмент, който да премери качеството. Ако успеем да създадем този инструментариум и завоюваме признанието, че сме надежден инструмент, надеждно мерим, наистина обективно, може би ще се стигне и до този трети стълб – финансиране по качество. Тоест да се предоставят допълнителни средства на тези, които се справят добре, за да продължат да справят добре. А тези, които имат нужда, трябва да се види каква е тази нужда, къде е.

Мисля, че министърът донякъде е тръгнал в тази посока, защото финансирането, което се дава на училищата с по-големи групи ученици в риск, е такова - то допълва техните нужди, за да се справят по-добре, за да има в детската градина допълнително възпитатели, които да работят с тези деца – да ги учат на български език, например.

Наистина липсваше този елемент на обективната оценка. Донякъде през годините системата се е опитвала да постигне това обективиране с външните оценявания, но, в крайна сметка, те като че ли не са достатъчни, защото качеството не се мери само със знанията, с постигнатото ниво на знанията.

Говорихме си за училището, в което са докарали децата от 2.00 до 3.00 и там има качество и работата е много, но не може да се види само с тази тройка. Казваш си: “Те там знаят за три, за какво качество говорим?“. А те всъщност са тръгнали от нула и са извървели много по-голям път от отличниците, които влизат с 5.50 и излизат с 5.75.

А ако видите проблеми в училище, дадете предписания и директорът иска да ги спази, но има съпротива от учителите? Той е като в менгеме – от едната му страна сте вие, от другата – бойкотиращите го учители. Как да се работи с учителите, така че да не блокират необходими промени?

Стигаме до втория момент. Първият е отбелязването на слабост и нужда от подкрепа. Отбелязали сме го, РУО е седнало с директора, направили са план. Тук се включва вторият елемент – методическата подкрепа, защото ако този директор не може да се справи, да убеди учителите, че трябва да направят точно това, вероятно има нужда от подкрепа, тоест да му се помогне да се случи процесът. Тя може да бъде оказвана не само да директора, а и на учителите. В крайна сметка, директорът има и работодателски права и ако един учител последователно и упорито не прави каквото трябва да прави, мисля, че неговият работодател има право и да се освободи от този учител.

Ако е един – добре. А ако са мнозинството и съпротивата им е добре аргументирана?

Тогава наистина директорът има много сериозен проблем. Не съм изпадала в такава ситуация. Винаги е имало учители, които не са съответствали на представата ми за идеалния учител, но може да се работи с учителите.

Нагласите се променят най-трудно. Наясно съм, че това няма да се случи бързо, но трябва да са целенасочени усилията. Да знаем какво искаме и точно там да действаме и, ако може - подкрепени по-широко.

Защото тук ние не работим достатъчно добре с родителите. Ние трябва да сме на една и съща страна с тях, защото нашата цел е децата в крайна сметка да са добре, да знаят, да могат, да са добре възпитани, да са социализирани, това е нашето общо желание. Защо това наше общо желание ни довежда до сблъсък с родителите?

А сблъсъкът е много голям. Ако говорим за възможен отпор от учителите, той би бил нищо в сравнение реакцията на родителите. Как ще работите с тях?

При инспектирането задължително ще вземаме мнението както на учениците, така и на родителите чрез анонимни анкети, за да получим обратната връзка за всичко, което проверяваме - учебния процес и т.н. Ще правим и срещи с представители на родителите, за да имаме обективирано мнението им като един вид потребители на услугата, но всъщност участници в този процес.

Мисля, че училището е изгубило много години и много е изпуснало процеса, в който е трябвало да станем съмишленици с родителите. „Госпожата каза“, както казваше моята дъщеря и аз, като родител, просто го изпълнявах. Училището беше авторитет и родителите го слушаха. Преминахме в другия краен процес, в който „знаем всичко“ като родители, а „училището нищо не знае“. Но това е присъщо на този етап на развитие на нашето общество, тази невяра в институциите, недоверие в тях.

Много ми е интересно как родителите на децата в предучилищна възраст се отнасят с повече доверие към учителите в детската градина. Може би мислят, че по-малко разбират от онзи процес и повече – от този в училище.

За една година как се променя отношението на родителя! Със сигурност училището има вина за това. Ние първо бяхме много затворена, капсулована система – не давахме на родителя да погледне въобще, да види какво се случва. Затова е много трудно на училищните системи и ръководства да преминат към по-отворения формат, да поканят родителите. Много малко училища успяват да правят това, ама истински. Родителят не знае какво прави училището, училището не се интересува от родителя и ето го конфликта и сблъсъка. И родителят започва да си мисли, че кой знае какво правят там с неговото дете и че той по-добре знае.

Защо имаме този страшен проблем с телефоните? Защото родителите – майки предимно – нямат доверие на учителката. Казва: „Искам да имам непрекъснат контакт с моето дете“.

Искате да кажете, че звънят родителите, не децата?

Родителят звъни, не звънят децата. При малките е така.

По време на час?

Да.

Не знаят ли кога е междучасието?

Знаят. Някой път не се сещат да си погледнат часовниците, някой път не знаят, но като цяло знаят.

Какво питат?

Искат да проверят как е тяхното дете. Особено при малките – първи, втори, трети клас.

И то говори в час?

Ми говори детето – майка му звъни. Отговаря „Добре съм“, „В час съм“.

Това не е ли безсмислено? Че и пречи.

Безсмислено е, факт. Разбира се, че пречи.

Ако училището успее да устои, да каже: „Не, моля ви се, никакви телефони!“, родителите дават на децата тези часовници – MyKi и децата пак говорят, но на часовника си. Когато попитаме защо го правят, майките отговарят: „Искам да имам непрекъсната връзка с детето ми, защото то е алергично“. Казвам: „Добре, къде се намира вашата работа? Нашето училище е в центъра“. „Ами на другия край на София.“ „А защо си мислите, че вие ще дойдете по-бързо, отколкото учителката, която е в часа, ако на детето му стане нещо или медицинската сестра, която е през две стаи? Защо мислите, че Вие ще дойдете по-бързо?“

Недоверие. Много трябва да работим тук. Факт е, че това поколение, родителското, е поколението, което ние, като учители, изпуснахме. Това е поколението – и Вие сте в него, когато имаше 60 разрешени неизвинени отсъствия, когато самите учители спореха „Ти от коя партия си?“, „А ти от коя си?“. Страшни проблеми си създавахме помежду си неизвестно защо.

Престанахме да бъдем взискателни към нас самите, като специалисти, учителите много са спрели да четат и да се учат. За съжаление, и младите идват с такава нагласа. Това не е хубаво, не може учител да не е четящ. Не искам да обобщавам, защото не важи за всички, но има такава тенденция. Не случайно през последните няколко години сериозно се повдига въпросът за квалификациите, защото учителите първоначално изобщо не искаха да ходят.

Защо?

Не искаха. Не всички са любознателни. Може би учителите в моята възраст са изморени. Въобще не е лесно. Нали си представяте? Ние с нашите деца трудно се оправяме, а с 20-30 тийнейджъра? Пети-седми клас са много трудни години, осми също. В гимназията вече стават малко по-спокойни нещата, но зависи къде. В една професионална гимназия изобщо не е спокойно. Докато в другите - общообразователните, езиковите гимназии - се успокояват, децата според своите интереси започват да влизат в дълбочина и като че ли става по-лесно.

Психолози може би биха могли да помогнат на учителите.

Да. Има обаче неразбиране каква е работата на училищния психолог. Тук абсолютно съм съгласна с Вас, че училищният психолог, освен с децата, трябва да работи задължително с учителите. Но няма много такива училищни психолози, които така разбират своята работа.

Но нали някои проблеми, които учениците споделят с тях, са провокирани от учители?

Да, училищните психолози трябва задължително, паралелно с работата с детето, да работят с учителите и родителите му.

Децата имат проблеми и помежду си, но голяма част от тях са възникнали от действията или бездействията на възрастните. Има някои родители, които просто да се чудиш как вредят на децата си и как не го осъзнават.

Помня моя учителка, която влизаше в стаята с трясък и крясъци „Идиоти!“, „Кретени!“, „Простаци!“. Стараех се да не гъкна, за да не ме забележи. Имах само тройки по предмета. Тя почина, когато бях в десети клас и новата ни учителка непрестанно повтаряше, че сме страхотни, че сме отличници и т.н. Имах само шестици при нея - не бях различна, нито ми ги подаряваше. Обичах да уча при нея.

Ставаше въпрос за нещо простичко - подход.

Това много често се случва, за съжаление. Винаги ми се е искало тези, които ще стават учители, ако не на входа, то поне на финала от висшето образование по някакъв начин да минават още веднъж през една такава проверка за пригодност ли, и аз не знам как да го назова.

Не всеки става за учител. А в момента нямаме никакви учители.

Идват млади учители - не мога да кажа, че не идват, но всички тези неща, които им се случват... Най-вече според мен, по моите контакти с младите учители, проблемът им не е с децата, а с възрастните. Младите учители имат проблем както с родителите, така и с колегите си. Някои не издържат. Някои са пò инати. Опитват се, работят, научават се, успяват, остават. За съжаление обаче не са много тези, които идват с желанието да бъдат учители и остават повече от 1 г.

Трудно им е на младите колеги. Не мога да кажа, че са недобре подготвени, за разлика от нашето учителско поколение, те имат и теми, които включват работа с деца с обучителни затруднения. Ние никога не сме учили такива неща – аз разбрах, че има деца с аутизъм като учителка. За дислексията разбрах, когато имах една ученичка в дванадесети клас, която не можеше да пише. Тогава разбрах, че това е дислексия. А сега студентите го учат и е много хубаво, че го учат, защото това са неща, с които ежедневно ще се сблъскват като учители. Естествено не коментирам технологиите – те не си представят изобщо да преподават без технологии. И това е много хубаво. Това е прекрасно, така трябва да бъде!

Така че не мога да кажа, че не са подготвени. От тази гледна точка в професията, те са подготвени, но не са подготвени за трудната работа с родителите. Там трябва специално да се учи – вероятно психология.

Доколко инспектирането може да помогне за преодоляването на всички проблеми, за които говорихме досега?

Инспектирането не е панацея, но трябва да направим първата стъпка, която да бъде обективната оценка. Успявайки да направим обективна оценка, може би ще сме свършили голяма част от работата си, защото обществото и колегията си говорим – това е качествено, това не е, но това са наши емпирични впечатления. А дали е така? Трябва да се провери.

Още на етапа на апробиране ще се опитаме да влезем в малки училища, в малки населени места. Не познаваме цялата страна.

Много искам да кандидатстват колеги от страната. Използвала съм всички възможни средства, включително социални мрежи, за да публикувам обяви и да кажа: „Моля ви, елате, имаме нужда от вас“, защото веднага излязоха коментари: „Е, сигурно са определени вече хората“, „Е, пак ще бъдат само експерти от министерството“. Не е така. Изобщо не е така.

Източник: offnews.bg

В категории: Интервюта

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код