Зорница Христова от издателствоto за детски книги"Точица": - Писането е разговор


Сподели:
15 Ноември 2018, Четвъртък
Зорница Христова завършва специалност "Английска филология" в СУ "Св. Климент Охридски". Специализира в Оксфорд "Постколониална литература". През 2010 г. получава наградата за художествен превод на "Съюза на преводачите в България" 

Коя е Зорница Христова?

Не знам, отблизо не се разбира какво е нарисувано на картината, детайлите пречат.
Преди време в един курс по писане дадох на децата да измислят герои. Да си представят как изглежда кухнята им, как говорят, какво правят, докато чакат на опашка, какво има в джобовете им. Да донесат три предмета, които ги описват. Може би, ако поровя из чантата си, бих донесла за себе си тефтерче за рисуване, киндъл с паднала батерия и някой кестен.

Вие сте филолог, журналист, преводач и писател. Как се зароди любовта ви към думите и езика?

Имах прекрасна детска библиотека и чудесна колекция плочи с приказки. И до ден днешен вътрешният ми глас говори с интонациите от плочите на "Балкантон".

Имате издателство, наречено "Точица". Къде трябва да поставяме "точка" и къде "точица"? Има ли разлика между двете?

"Точица" е, първо, героиня на Ерих Кестнер, артистична и бъбрива лудетина, в чиито ръце обърнатата маса се превръща в кораба на Колумб, кучето Пифке е клиент в бръснарница, а стената на дневната е възрастна госпожа, която непременно трябва да си купи кибрит.

Освен това точицата е белегът от първото докосване на молива по листа, когато започваш да рисуваш. Точици са звездите, като ги съединиш, се получават картинки. Точица е и семенцето под земята, дето още не знае цвете ли ще е, или зелка. Затова и мотото на "Точица" е "Мисли, преди да пораснеш!"
Точката е каката на точицата, препинателен знак с лош късмет - често й се налага да седи до някоя главна буква.

Пишете детски книжки. Какво искате да дадете на децата чрез книгите си и какво ви дават те?

Не гледам на писането като на голям план, завет и т.н. Мисля го за разговор, човек рядко говори с детето си, за да му "даде" нещо - понякога може просто да го сръчка: "Хей, видя ли онази птица там, а?", да му разкаже смешна история или въобще нещо, което го е развълнувало. Не мисля, че възрастни и деца са дотолкова обитатели на различни поколенчески планети, та да трябва да си изпращаме космически послания. Така че, основно бих искала да дам и да получа приятелство.

Какво трябва да съдържа един текст, за да се отключи любовта на детето към литературата?

Топлота, смях, възможност за приключение, споделено удивление от света, назоваване на глас на неща, които му се случват, а няма как да изкаже, взаимно доверие, искреност, красота от всякакви разновидности. Живи герои, които искаш да ти станат приятели, като Мъхеста брада, дето не мърдаше заради птичето, което си беше свило гнездо в брадата му. Тия, на които искаш да помогнеш, като горкия Маншон, дето си пращаше писма сам на себе си. Ужасни злодеи, които те карат да заобикаляш книгата отдалеч (така се страхувах от малкия Цахес!)
Утеха.

Печелили сте два пъти националната награда "Христо Г. Данов" за детско издание. Нужно ли е един творец да получава награди, за да се чувства оценен?

И двата пъти наградата не е за мен, а за самата книга, за всички, които са участвали в нейното създаване. В първия случай това беше Десислава Димитрова, автор на идейния замисъл на "Вкусна география", научен консултант, двигател и организатор на цялото пътешествие,което беше в основата на книгата, на Дара Варадинова и Анна Бодакова, тогава на 11 и 12 години, които измислиха героите, техните характери и една от ключовите сцени, и на Аля Маркова, художничката на книгата, автор на изключително живия визуален език и ключов виновник за популярността на изданието.

Втория път основна заслуга имаше Кирил Златков, чиито графики всъщност предшестваха създаването на "Когато искам да мълча". Моята роля е по-скоро малка, на "преводач" на неговите великолепни рисунки. Благодарна съм и в двата случая, че журито оцени книгите в тяхната цялост, като спойка между отделните елементи. Ценя дълбоко хората, с които работим, и се радвам, когато общият ни труд среща отклик.

Иначе самите награди разбирам като признание и харесване от самите хора, които са в журито - благодарна съм и на тях, и на многото други, които не са в жури, но също са реагирали на книгата спонтанно и топло. Всеки един такъв прочит, пропит от взаимно разбиране, е чудо.

Трябва ли да запазим детското у себе си? На колко години е детето у вас?

Не знам какво точно е "детското". Имам две деца и те са много различни, както пък аз бях различна от брат си.
У нас май често се използва като синоним на "наивно, простодушно, приповдигнато и леко откъснато от реалността". За разлика от - какво? възрастното? - то какво трябва да бъде, реалистично и мрачно? Цинично заобикалящо правилата, защото те са за наивниците? Не съм сигурна, че тези работи са въпрос на възраст. Ако човек избягва да се отнася към света с изначална подозрителност, ако не се опитва да мами, ако намира лесно радост и му се живее, това не го прави дете, просто си е негово качество. Можеш да си дете и да живееш доста тежко, тегаво, още повече че не си свободен да вземаш избор. Можеш да си дете и да прехвърляш насилието към другите.

И все пак може би има нещо, което е присъщо на децата. Първото е усещането за време, за предстоящо време, дълго - ехехе, до хоризонта. Сладостта това време да го губиш, да го търкаляш като орех, вместо да бързаш да го строшиш, за да извадиш ядката и да минеш нататък. Парадоксално обаче, че точно усещането, че си възрастен, може да ти даде голяма свобода, да те подтикне да направиш нещо с тази ядка, пък каквото ще да става.

За годините - хм, не знам. Изпитвам симпатия към 8 - 9-годишната си версия - късокоса по неволя, обичах да се катеря по дърветата, да чета приключенски истории и да се бия. Това последното нашите не го знаеха, разбира се, а и ние не си причинявахме болка, само прилагахме разни "хватки" и пр.

Как бихте разказали България като детска приказка?

Не бих разказвала България като приказка. Приказките имат прекалено голяма власт над въображението. Идеологическите прочити на историята много приличат на приказки - в тях задължително има герой, злодей, беда, перипетии, кулминация, щастлив край. Когато става въпрос за цяла страна, героят или злодеят са колективни образи - примерно през соца "злодеят" беше събирателен образ на всички капиталисти; през Възродителния процес злодеят беше задължително турчин с мустаци. В други страни други национални приказки са направили големи бели.

Предпочитам да оставим приказките да са си приказки, да гледаме какво се случва около нас и да се опитваме да сме от добрите.



Източник: uspelite.bg

В категории: Интервюта, Култура

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код