Там, далече, на края на България, на гръцко-албанската граница…


Сподели:
20 Ноември 2018, Вторник
Миналата седмица бях по старите български земи – в Беломорска Македония. През 2005 г. снимах първия документален филм за българите там, „Един народ сме“, но отдавна ми се искаше да направя едно кратко клипче за това какво правят гърците с нашето малцинство там, както и с българското културно-историческо наследство, и затова реших да обиколя набързо българските села и градове в Костурско и Леринско, близо до границата с Албания.

С моите спътници заснехме почти всичко, но точно след като си тръгнахме от с. Руля (дн. Котас), където направих клип за Коте Христов, един от най-големите предатели в редиците на българската революционна организация в Македония, катастрофирахме. Както каза Велислав, единият от спътниците ми, старият главорез явно ни прокълна, понеже доста се погаврихме с него пред паметника, който гърците са му вдигнали в знак на благодарност за предателството му.

Но както и да е, колата не успя да завие на елементарен завой, удари се в камък и остана на пътя, без да може да продължи. Естествено веднага се обадих на 112, от там пратиха полиция, но тъй като се намирахме на слабо използван път, свързващ Руля със съседното с. Търново (дн. Прасино), не можеше да очакваме нито полицията да дойде бързо, защото най-близкия град Лерин се намираше на 40 км, нито да се надяваме на помощ от преминаващи, тъй като по пътя почти не се срещаха коли. От тук обаче почва историята…

Още първата кола, която мина след няколко минути, спря и от там пътниците ни попитаха на гръцки дали имаме нужда от помощ. Отговорих им на български че вече съм се обадил в полицията. Шофьорът веднага слезе, погледна номера, за да види откъде сме, и ни попита – „От дека сте, дечки? От Бугария?“. Като чу утвърдителния отговор, не можах да го спра повече – „И шо правите на овие земи? От дека бехте, от Бугария, ама от дека? А, Варна, да, го знам, имам браточенди тамо. На Църното море, нели? И шо, сега от единио край на Бугария на другио, хахаха, до Албания. Ама колата ич не я бива, потрошена е, но слави Бога, ви да сте живи и здрави. Железото душа нема, ке си купиш нова кола. Вода сакате ли? Сте арни?“ и т. н., и т. н. Трогнат от вниманието на абсолютно непознатия човек го уверих, че сме добре, и той си тръгна, като не пропусна да предложи всякаква помощ, която ни е нужна. След него всяка втора кола се оказваше с българи в нея, които ни предлагаха помощта си. При една от поредните шофьорът реши да се обади на полицията и пред мен ги нахока здраво на гръцки за това, че още не са дошли да ни помогнат. Следващият шофьор пък се обади на пътна помощ и проведе невероятен разговор, който почна на гръцки и по средата обърна на български. За да дойде да вземе колата от мястото на катастрофата и да я закара до Лерин, което беше 80 км, пътната помощ поиска 150 евро. Като чу, нашият благодетел направо се развика в слушалката – „Пантелис, овие люде са наши, не са гърци бре, сакаш да ги дереш, шо ли? От Бугария са, има и женско со тех, шо сакаш мори? Осумдесе евро и да заборавиме. Пантелис, на пънто са людете, нема шо да прават, доди и ги земи до Лерин, те тамо ке се оправат до Бугария.“ Пантелис явно продължи да се пазари и предложи 100 евро, при което моят събеседник ме погледна и рече – „Сто евро добро ли е? Бива? Айде, ке му речем да идва“. Междувременно дойде и полицията. От нея излязоха двама полицаи, млад и по-възрастен. Младият ме заговори на английски, защото бяха уведомени от оператора на 112, че сме чужденци. Възрастният обаче се приближи до колата, погледна я отпред, подсвирна учудено, погледна ме, усмихна се и рече – „Шо стана, шоферо, завойо избега, а? Таа кола веке не може да стане повеке кола, ама ви сте живи и здрави, за тоа не бери гайле. Ракия пил ли си? Не? А вино? Айде доди со мене да видиме дали не ме лажеш.“ След като дадох проба полицаите се заеха до оформят документите и извикаха още една кола, за да регулира с тях движението, докато пристигне пътната помощ. Вторият екип от двама полицаи също беше с един българин в него, който като ни видя да се шляем около колата ни предупреди строго „За денес една катастрофа бива, сакате уще една? Айде, бегайте от пънто.“

Пътната помощ дойде, качи колата и тръгнахме към Лерин. Полицаите ни изпратиха с трогателни ръкостискания, пожелания „со здравье“ и ни изпроводиха до разклона за Преспа. В Лерин момчето от пътната помощ, която Пантелис изпрати, предложи да ни закара до ресторант в града, за да можем да вечеряме. В таверната ни посрещнаха с „Калиспера“, на което аз отвърнах „Добър вечер“ и келнерът веднага смени плочата – „Добро дойдовте кай нас, каде сакате да бидите, во салоно или надвор?“. Винаги, когато съм в Беломорска Македония, започвам вечерята с шопска салата – не за друго, а защото гърците са я откраднали от нас и са я нарекли „гръцка салата“. Най-интересното е, че на гръцки я наричат „хориатики саляд“, което означава селска салата, а всички българи по нашите стари земи наричат шопска. Като казах на сервитьора, че искам шопска салата, той въобще не ме попита какво е това, а кимна и попита – „А месо сакате? Имаме от свиня, от кокошка, от ягне.“ Поръчахме три пържоли и почнахме да го питаме за ракия – „Да, ракията е наша, леринска, не е люта, туку е блага, имаме и вино, ке ви бендиса. Чупата ако сака, да проба.“ На излизане собственика излезе да ни изпрати, с пожеланието „со здраве, добро ми поминавте.“ Когато отидохме до паркинга на пътната помощ, там ни чакаше разтревожен Пантелис, защото трябваше да си тръгва, а нашата помощ от България още не беше дошла, и той се боеше, че няма да можем да вдигнем колата без негова помощ. „Костандин“, каза, „ке ти го дадам мойот номер, да ми позвониш кога дойде вашиот човек. Яз ке бида кай нас, ама то е тро проблем, само звони и ке додам.“ Когато пътната помощ от Петрич пристигна наистина се оказа, че няма как да я качим сами, и звъннах на Пантелис, който дойде и от 20 ч. до 21 ч. се мъчиха заедно с петричанеца първо да качат колата на неговата платформа, а след това да я прехвърлят на петричката камионетка. На тръгване местният българин ме прегърна и ме изпроводи с „много здравье на Бугария“.

Всичко това се случи на 400 км от най-близката точка на България, само на няколко километра от гръцко-албанската граница, в едни стари български земи, които както каза един от многото притекли ми се на помощ местни българи, са на „другиот край на Бугария“.

Знаете ли за тези български земи, уважаеми сънародници? Чували ли сте за старите български градове Лерин, Костур, Воден, Кукуш, Енидже Вардар, Лъгадина, Долна Джумая и още много други? Знаете ли, че в Беломорска Македония и Беломорска Тракия има близо половин милион местни българи, страдащи под тежък гръцки ярем? Знаете ли? Интересува ли ви? Замислете се за това, нищо повече не се иска от вас – просто да знаете за тях. Защото те не са ви забравили, нито са забравили България, нито пък българския език.

Защото България не е само тези 111 000 кв. км, тя е още Вардарска Македония, Беломорска Македония, Голо Бърдо, Гора, Мала Преспа, Беломорска Тракия, Поморавия, Пиротско, Западните покрайнини, Тимошка Крайна, Източна Тракия и Северна Добруджа. Хубаво е да знаем това, да го помним и да не спираме да говорим за това. Защото без българи тези земи огън да ги гори. А в тях от 1400 години се говори на български и това ще продължава, докато има българи там, въпреки всички исторически неправди!

Източник: kostadin.eu

В категории: Новините,

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код