В България всичко е "по закон". И грабежът, и измамите


Сподели:
05 Февруари 2019, Вторник
Голяма част от гадостите във всекидневната ни среда за живот са си съвсем по правилата

Тази дупка не е дупка, гласеше популярен милиционерски виц за дупчене на шофьорски талони. Сетих се за него, когато някъде чух някой да обяснява, че гората края Арапя всъщност не е гора.

Усетихте ли? През 90-те се борехме за хляб и знамена, сега се борим за пясъчни дюни. Марксист може да ви каже, че сме минали базата и сме около надстройката, други ще ви говорят за пирамидата на Маслоу (йерархична система, в която американският психолог Eйбрахам Маслоу подрежда потребностите на човека - бел.ред.) или просто ще ви кажат, че сме преживели ценностната промяна към постмодерно общество. Че даже минаваме и следващ етап.

Освен за пари, минало и геополитика вече защитаваме хабитата на пясъчната лилия. Разбира се, далеч не всички ние се вълнуваме от това. Но поне онази част от нас, която по-често говори от телевизионния екран. България плавно преживява своя преход към нормалност. Своя преход – така да се каже – от февруарски към юнски протест. Бавен, откъслечен, мъчителен и, меко казано, не всеобщ. Пиров преход, но все пак резултатен. И днес България разбира, че не ѝ се случва нещо особено оригинално. Просто вече създадохме капитализма (добър или лош), а сега вече се опитваме да моделираме резултатите. И това най-много личи в непосредствената ни среда за живот – населените места, зелените площи, морето, планините.

Вече не мислим толкова за права, колкото за правила
През 90-те и после мислехме за бурната инициатива, днес се мъчим да я обуздаем. Направихме гипсокартонени гета, сега се опитваме да им направим фасадите в един цвят. Тук идва и първото грамадно противоречие, с което тепърва все повече ще се сблъскваме – напрежението между собственост и правила: собственост срещу градоустройство, собственост срещу планиране, философия, визия. Насърчавайки частната собственост, фаворизирахме собственика и лашнахме махалото в посока към неговите права и щастие.

Днес, когато става дума за нашата среда за живот, вече мислим не толкова за права, колкото за правила. И тук ще ни сполетят нови и нови сблъсъци. Защото у мнозина е залегнала простата логика: мое е, следователно ще го правя каквото искам. Жива е щампата: частната собственост е свещена, неприкосновена и т.н. И искам да стисна оная десница, която успее да направи две - поне две - тераси в един и същ жилищен блок еднакви. Дори и санирането не успя.

Това е дори поколенчески проблем. Вчерашното общество мисли в собственост и йерархии, днешните млади все повече започват да мислят за споделяне и за мрежи. Това са два различни езика и погаждането им няма да е лесно. Защото освен собственост, инвестиции и работни места има и градоустройствени режими и обществен интерес. Които да кажат, че не може да има небостъргач тук или два-три етажа уж „подпокривно“ пространство там. Там е работата, че и двата езика са верни – и бизнесът има своите основания и законови вратички, и защитниците на ансамбловото звучене имат своя красив разказ.

Всичко е "по закон"
И тук идва друг още по-сериозен проблем. Някак лесно е да кажем „нужно е да спазваме правилата и животът ще е хубав“. Но не е. Голяма част от гадостите във всекидневната ни среда за живот са си съвсем по правилата. Добутани са да изглеждат по закон; намерена е законовидната им форма. Презастрояването на зелените площи в градовете си е по закон. Абсурдната реституцията – също. Възстановяването на „ниви“ между жилищни блокове – също. Върху които после се появяват новите кооперации. Заменките по морето – също. И инвеститорите са прави да търсят интереса си. Не е луд онзи, който яде зелника.

В тъмните времена на прехода се появиха нарочно и порочно родени, лобистки, откровено наивни или зловредни текстове. Законност срещу справедливост – това е истинското противоречие днес. Колко пъти сте чували фразата „всичко е по закон“? Само през последните дни около строежите по морето – около десет пъти. И – разбира се – законът е толкова разтеглив, че винаги можеш да прикриеш срамотиите с него. Или пък винаги ще има за какво да се хванат властите и да ти спрат строежа – ако се събуди обществен гняв.

И това е по-неприятното противоречие от иначе класическото „растеж срещу природа". „Растеж срещу природа" е нещо, което отдавна не ни учудва. Банално е. Ясно е, че интересите на бизнеса и на защитниците на природата често са антагонистични. Още по-баналното е, че големият бизнес и голямата политика са свързани. И екопротестите понякога са толкова наивни в представата си, че нещо друго е възможно. Разбира се, че е възможно нещата да са и по-добре. Но в крайна сметка няма сила на света, която да отдели голямата собственост от голямата политика. И добре се вижда, че и в страните, които са най-ярки жалони на Западния свят, това правило също важи.

Нужно е друго, централно решение
Собственост срещу планиране, законност срещу справедливост, природа срещу растеж. Вижда се, това са възли, които нямат разплитане. Става само с разсичане. Как? Очевидно е нужно бързо осъвременяване на законовата база. Нужно е централно решение, което да догони новите реалности. Често става така – законите трябва да настигат обществените отношения.

Казвам го като човек, който более за различни каузи из страната. Има тонове гори, които на книга не са гори, тонове градски паркове и зелени междублокови пространства с детски площадки, които на книга са частни парцели с готовност за строеж. И хората го разбират едва когато видят машините пред блока си. Очевидна е нуждата от спешна промяна в законодателството, която да въведе нови дефиниции за фактическа зелена площ, гора, дюна и т.н. Ако е нужно – мораториум на всякакви инвестиционни намерени в такива точки, докато се изработи новата законова база. И – вероятно – ще е нужен и по-мащабен фонд за изкупуването на подобни терени. За да има справедливост и за коректни собственици и инвеститори.

В момента общини търсят варианти за замени на парче или измислят други креативни решения, за да запазят зелени площи, когато се надигне обществен гняв. Или пък се разчита на намеса на Борисов. После следват дълги шикалкавения в съда, където я някой юрисконсулт „забрави“ да защити публичния интерес, я интересът на собственици и инвеститори премине в пари. А съдебните решения някак си не са особено подвластни на обществения натиск. И така, уж някой проблем е решен, а след някоя година пак се явява, при това „изпран“ през съда.  Ясно е, че е нужно базисно, структурно решение – през промяна в законите, което да помири инвеститори и публика. Защото в противен случай казусът с „Младост“ скоро ще ни се види като мил спомен.

"Дойче веле"

Източник: clubz.bg

В категории: Анализи, Новините

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код