Чуваме ли се какво говорим?


Сподели:
04 Март 2019, Понеделник
Може би някои прочитайки това заглавие биха си казали: „Че как да не се чувам, да не съм глух/а?”. В онази творба на Вазов „Дядо Йоцо гледа”, която всички сме чели като малки, се разказваше за един сляп старец. Той беше сляп, но виждаше промяната в света около него, докато хората, които я гледаха, не я виждаха.

Същото се получава понякога и с общуването – въпреки че не сме глухи, често сами не се чуваме какво точно изричаме, какви послания изпращаме с думите си към околните. Естествено що се отнася до комуникация, са важни и много други аспекти, като жестове, мимики, интонация, но тъй като темата е обширна, тук става въпрос само за вербална такава.

“„Казана дума – хвърлен камък” ”

е рекъл народът, а народните мъдрости са като колективна памет, която, ако не да приемаме на сто процента, то поне можем да обмислим.


Думите и тяхното послание

В думите е закодирана информация. Някои са заредени със силна положителна енергия, а други – обратното, са израз на отрицателна такава. Неотдавна бях попаднала в блога на специалист по реклама и връзки с обществеността. Човекът си беше направил нещо като лично изследване или статистика на преобладаващите думи в най-популярните български издания. Изводът му едва ли ще учуди някой, тъй като всички виждаме, макар и не винаги осъзнавайки го, че в пресата най-често се натъкваме на думи като: криза, бедност, мизерия, убийство, страх, депресия, епидемия…

И ако е вярно, а то е, че думите са заредени, то каква енергия идва към нас? А после попивайки я сякаш нямаме търпение да я предадем и на приятели, колеги, съседи, които по някаква случайност не са се запознали с „новините” и говорим ли говорим, завъртайки един кръговрат от определен тип информация.
С друг заряд са думи като: любов, нежност, благодаря, моля, обичам, невинност, щастие…

Защо да бъдем просто попивателни на по-масовото? Можем много лесно да превърнем думите си в положително заредена енергия, която има способността да влияе, както на нас така и на околните. А може би най-спешна нужда от това имат децата ни. Може би не е случайно, че все по-често се раждат деца с т. нар. дефицит на вниманието. Природата, като най-мъдра, сякаш се е погрижила да защити чистите им, детски души от вмешателството на външната среда, от смачкващите порива на мечтите страхове, болки, липси и мисли – щампи.


Празни думи
Думи – клишета. Разговори – по навик. Уж комуникираме, а нищо не си казваме. Няма ги емоцията, желанието за споделяне, истинското разкриване пред другия и дълбокото вслушване, в това, което той ще ни каже. Защо се получава така? Причините могат да са различни – припряност, чувство за малоценност (Какво го интересуват другият моите неща?), егоцентризъм ( Какво ме интересува другия?) или просто неспособност за пълноценно общуване поради липса на опит.

А когато всички подобни пречки отпаднат, думите могат да се превърнат в мост през времето и пространството, ако в тях е вложена поне частица от пишещия или изричащия ги. Когато е нужно и комуто е нужно, тази частица ще докосне истински и ще се осъществи комуникация – по-реална от много разговори, водени в реалността.

В книгата си „Кажи го правилно” Лилиан Глас пише: „Ако не се интересувате наистина как е другият – не го питайте! Иначе това може да прозвучи като кухо празнодумство. Никога не се опитвайте да демонстрирате измислени чувства. Това поражда неискреност и по косвен начин съвсем не допринася за вашето самоутвърждаване. Всички ние имаме нужда да престанем да общуваме с думи, които не означават нищо. Вашите думи са инструменти и като всеки един инструмент трябва да бъдат използвани с определено предназначение. Така че, знайте каква е причината да кажете това, което казвате.”

Източник: news.bg

В категории:

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код