Димитър Маринов: Сам пожелах да ме разпънат на кръст - заслужаваше си


Сподели:
26 Април 2019, Петък
Платих значително по-малко от полученото
Родината ми не е както си я представях и ми се искаше да бъде
Усетих озлобеност и тегоба - всеки е сам за себе си, като че ли най-съкровените стойности са изчезнали
Трябва да стигнем себе си, а не американците
Интервю с Димитър Маринов, актьорът, който участва в наградения с "Оскар" за най-добър филм на 2019 "Зелената книга"


В началото на изминалия месец в България за кратко се завърна Димитър Маринов. Актьорът, който участва в наградения с "Оскар" за най-добър филм на 2019 "Зелената книга", беше гост на София Филм Фест. Появата му на родна почва предизвика небивал интерес и възторг, както у хората, така и у медиите... От ранна сутрин до късна вечер програмата на Маринов беше преизпълнена със срещи и ангажименти, без минута за отдих между тях.

Само преди дни в личния си Фейсбук профил актьорът публикува свой портретни снимки, разказващи за престоя му в страната ни чрез емоциите, които пресъздава на тях.

Как сам той определя последното си пребиваване в България, как описва родината на семейството си и счита ли се за успял, разберете от интервюто, което даде специално за Dir.bg:


- Може ли да се каже, че за краткото време тук ви разпънаха на кръст?
- Аз сам го пожелах. Да, "разпъване" беше, но удоволствието от всичките срещи, най-вече с обикновените хора и студенти, си заслужаваше. Не го исках за себе си, а за всички онези, които се радваха, гордееха и желаеха да се докоснат до надеждата, куража и успеха на сънародник - нашия общ успех.

- Това част от цената на славата ли е?
- Донякъде е. Всеки трябва да знае цената на резултата, преди да стигне до него. Да бъде наясно какво ще заплати и какво ще вземе.

Това, което аз "заплатих", е значително по-малко, от полученото - любовта и признанието на сънародниците и колегите си. Този факт ме окрили и вдъхнови още повече. И не само, той провокира чувството ми за отговорност и респект - да продължавам да ги радвам и бъда сигурен, че няма никога да ги разочаровам, както и себе си.

- За какво не ви остана време докато бяхте тук?
- За близки приятели и колеги. Това е първото ми идване в България, в което нямах време дори да се напия (смее се). Нямах и възможността да гледам новите български филми на София Фест, което доста ме раздразни, но вече бях взел решение: аз и моите мераци или хората, публиката и колегите... Изборът напълно си заслужаваше.

- Изминал е дълъг период откакто сте напуснали родината за постоянно. Как се е променила тя в очите ви и какво ни трябва още, за да ги стигнем американците?
- Държавата определено е променена. Родината не толкова, макар че и на нея й се отразява. Но не e както си я представях и ми се искаше да бъде. Разберете ме правилно, аз никога не съм се интересувал от политика и не съм се месил в нея, защото определено не я разбирам. Аз виждам резултатите.

Нямам моралното право да съдя или критикувам положението в България - не живея в нея, но живея с нея. Като страничен наблюдател не съм съгласен с много неща и дори ме натъжават. Като че ли онези, най-съкровените качества и стойности на българина, са избледнели и осуетени някак - традиция, благородство, отзивчивост, сплотеност, добронамереност... Усетих уединение, затвореност, озлобеност и тегоба, раздвоение и безизходност, обвинения. Всеки е сам за себе си. А всички се опитват да се усмихват и да намират утеха с бягството в затворени пространства сред тесни, изолирани кръгове, с моментни забавления в лъскави заведения, хранейки надеждата, че утре "нещото" ще се случи. Всеки иска, надява се и търси, но реално се оплаква от невъзможност и вини "другите". А не са ли те самите "другите" за останалите? И тогава?!

Не е нужно да стигаме американците - трябва да стигнем себе си. Трябва да определим своето, както го искаме, а не както ни се настоява. Промяната започва във всеки един от нас - индивидуално. Не може да се опитваш да промениш околните, ако ти не си променен и не дадеш личния пример. Трудно? Да, безумно трудно е, но ако искаш да ядеш плода, трябва да посадиш дървото, а и да се грижиш търпеливо за него. Тогава то ще да даде този плод, който желаеш.

България има толкова много и е тъй богата, не само на ресурси, но и на талантливи, та дори гениални, хора. Българското е преминало през векове на величие, но и векове на безличие и все пак е оцеляло, защото е Българско. Хората са успявали да се разбудят и поемат нужното в собствени ръце, точно тогава, когато са знаели, че трябва и е време.

Е, време е! Да прегърнем "другите" и станем едно - българи, на които и американците могат да завидят. И не е трудно, ако се вслушаме в себе си и бъдем отново смели, но резонни, разумни и склонни да приемем и направим завоя по онзи път - този, който искаме за наследници си. Те ще ни благодарят и с гордост споменават, както и ние предците ни. Можем! Аз не само вярвам, но и знам, защото истински го жадувам.

- Как описвате страната ни на двамата си сина?
- Като в приказките, защото тя е приказна. А и те я виждат такава от снимките, филмчетата и материалите, които им показвам. Историйки, които им чета от миналото и настоящето.

Разбира се, спестявам им реалността, не толкова защото ме притеснява, а понеже не биха я разбрали или би ги сконфузила. А и съм на мнение и вярвам, че тази сегашна действителност е временна.

- Има ли семейството ви желание да посети България и какво бихте искали да им покажете от нея?
- Нямат търпение! (усмихва се) А и аз нямам търпението най-скоро да ги доведа и им покажа онази България, която пазя в сърцето си. Балкана, Рила, Пирин, Странджа, Тракийската равнина, морето и всичко, което ме кара и до ден днешен да се чувствам горд. Ще опитам всячески да ги опазя от "ежедневието" и онази реалност, които съм убеден, че са преходни. Нека един ден сами ги видят (и дано не) и сами преценят и съдят (дано не).

- Как възприехте противоречивите реакции към вас в България след Оскарите? Какви бяха те, когато се върнахте тук?
- Приех ги като свободно право на мнение. Определено не персонално. Та те не критикуваха професионалиста, а Димитър. За професионалиста още през февруари Академията в САЩ си даде критиката, както и всичките, над 40, световни и национални фестивали.

Определено, след като пристигнах в България нямаше много порицание, а дори да е имало - не съм разбрал. Направих това, което за мен бе най-важно и истинско в конкретния момент. Не съм мислил дали е "правилно" или не, нужно или не. Не съм се съобразявал с това дали ще ме критикуват. Исках го, без цел за парадиране или предумишленост - бе по-скоро усещане, откровение и жест на благодарност. Хилядите положителни отзиви и няколкото отрицателни говорят сами за себе си.

Но бих описал станалото на Оскарите така: Попитали един човек, който скочил чисто гол в градина с кактуси: "Защо го направи?" Той отговорил: "В този момент ми се стори за най-разумно." (смее се)

- Наемате ли се да опишете българския манталитет?
- Не мога да го опиша - аз съм част от него. Въпросът явно е: как се изразява и прокламира? Както манталитетът на всяка друга нация може да бъде положителен и отрицателен с последствията си, така е и при нашия.

Тъжното у нас обаче е, че е превърнат в нарицание. И всички знаем и разбираме защо е така. А не бива - не ни трябва! Традиционният "манталитет" на българина се свързва с борбеност, непокорност, стремеж и гордост. Да, кибритлии сме и лесно се палим, но и бързо ни минава поради доброто верую в душите си. Ние сме народ с уникален фолклор и творчество, завидна мъдрост и слово от векове. Народ с таланти, нетипични за редица нации.

Не само поради джинса ни, но и заради инстинкта винаги да оцеляваме, да намираме "кривата" пътека, избягваща и заобикаляща катастрофалното, която рано или късно пак ни извежда на главният път... Ние сме били над 1300 години и много по толкоз ще бъдем. И ето, сега пак се намираме в "крива", дори задънена пътека от нелепост или нехайство, но това не е важно. От значение е, обаче, да съумеем за момент да погледнем назад, да направим няколко стъпки обратно и да видим, че зад ъгъла ще можем пак да се затичаме, горди и уверени.

Но нарицателния "манталитет" трябва да оставим зад гърба си и никога да не се връщаме към него. Трудно е, но сега е времето. Дошло е!

- Цени ли се по достойнство талантът в родината ни?
- Определено се цени, но по свой "роден" начин, типичен за времето си. Дали е правилен и достатъчен, едва ли... Но е какъвто е. И какво всъщност означава, "оценяване" на талант? Кой е този, който го оценява? Как? Защо? Безкрайни въпроси с още толкова отговори, нали?

Публиката, обществото и времето са критиците, а ценителите - факторът. Въпросът по-скоро е: доколко тези фактори имат образованието, разбирането и нуждата от резонно "оценяване" и какво е то?! Това е задължение на талантите и на никой друг! Те образоват, поясняват и предразполагат за собственото си оценяване - каквото и както го заслужат. Ако само даваш халтура, не очаквай да се оцени като култура, и обратно.

Трябва да има баланс без задължение и високомерност, помпозност и позьорство.

Публиката винаги ще иска, очаква, пита и задължава, но и винаги ще идва да гледа, да очаква и да се надява на талантите да я водят и провокират, да я забавляват и обучават. Те взаимно се нуждаят едни от други.

Достойнството е заслуженост, а не даденост.

- Мислите ли, че бихте били успял човек, ако не бяхте заминали за Америка?
- Успял в какво? В моята професия няма успели, има работещи и гледани. То не е и професия, а начин на живот. Родителите са успели, когато децата им са щастливи и дерзаят. Един инженер е успял, когато хората ползват от проекта му; един учен е успял, когато хората практически прилагат откритието му ползотворно; един лекар е успял, когато излекува и спаси човешки живот... А ние, актьорите, сме успели, когато ежедневно възкресяваме души, мечти, желания и надежди. Когато разбуждаме и забавляваме, окуражаваме и възпитаваме със силата на изкуството.

Само поради факта, че аз се занимавам и правя това, за което съм мечтал (а сега вече и разбрах, че го мога) - съм успял.

Причина да напусна родината не бе търсенето на успех, а предизвикателството на неизвестността. Да докажа на себе си, че мястото ми е в тази индустрия.

Ако не бях напуснал, нямаше да бъде по-различно, но и нямаше да имам усещането за безкрайност и невъзможност. Оставайки, сигурно, щеше да ми бъде комфортно, по-спокойно и познато, а това не съм аз. Винаги съм търсил фаталното и крайното - те ме въодушевяват, карат ме да се боря и да страдам преднамерено. Това работи за мен!

Гледайки младите колеги днес в България, а и моята генерация от успешни такива, казвам със сигурност: не знам дали бих бил успешен, но бих бил доволен и горд да съм рамо до рамо с тях, като достоен партньор.

- В началото на март бяхте избран за главен преподавател в "Actor"s Studio" в Лос Анджелис. В тази връзка имате интересна идея за изпитите на студентите там...
- Идеята е да представя на студентите онази "малката-голяма" България, за която много и не знаят. Разбира се, има и процент от студентите, които са европейци и са запознати с нас.

Моят начин на обучение е подчинен на универсалност и знание, не само в сферата на нашата индустрия, но и на културите и традициите по света. Смятам, че това е особено полезно за актьора - не само като образование, но и като зареждане с емоции, събудени от чуждите култури. Нужно е за обогатяването на въображението, но също така разширява спектъра на мислене, предизвиквайки го.

Запознанството с нашата култура и език е странно и трудно за тях, дори мистично. Но далечната и непозната материя е зареждаща за твореца. Приемете го като експеримент и предизвикателство за духа, разума и въображението. Няколко стъпки от народен танц, няколко думи на наш език и дори кратка мелодия от фолклора. И това го правя не само с нашето културно богатство, но и с това на всичките националности, присъстващи в дадения клас. В него има италианци, гърци, испанци, един швед и две рускини. Е, и учител българин! (смее се)

- Мислите ли, че ще се справят? Казват, че българите са единствените, които усвояват китайския език без акцент, но нашата реч е изключително трудна за чужденците...
- Не е важно дали ще се справят, важното е докрай да опитват и поддържат предизвикателството. То е по-скоро за решителността и вложения труд. А дали ще го постигнеш, е относително.

За актьора е важно да бъде провокиран и да опита. Да се изтормози дори, за да не тормози после публиката.

- Доскоро идеята за филм по вашата лична история беше само журналистическо предположение, но днес, доколкото знам, режисьорът на "Зелената книга" Питър Фарели вече е разговарял с вас за идеята. Но вие казахте, че ако ви се направи предложение от България, ще го предпочетете пред това на Фарели... Защо?
- Да, говорихме доста обстойно с Питър, но само в кръга на възможността и желанието. Засега нищо не е установено със сигурност, но в нашата индустрия, всяка дума е предпоследна. Продължавам обаче да твърдя, че ако в България ми се отдаде тази възможност, определено ще й дам приоритет.

И всъщност е доста просто: историята се роди в България, израстна в България, образова се и установи там и чак после се разви и разгърна зад океана. България първа заслужава своята история, а не Америка.

- Разкажете повече за първата си по-голяма роля в българската продукция "Снимка с Юки".
- С първото прочитане на сценария се влюбих в него. А обичта към ролята дойде впоследствие. Предизвикателството не бе само от историята и образа ми, но и безумното ми желание да работя с дебютанти - едно чисто ново начало. Това е провокацията, заради която живея!

Самата роля бе уникална като развитие. Отначало закостенял, типичен "милиционер-следовател" от старото време, с махленски манталитет, ненавиждаш света около себе си, но убеден в мисията си. А после "черупката" му се пропуква и съвестта преобръща отговорите на "кое", "защо" и "за какво". Много интересно!

Познавайки тези служители от тогава и пренасяйки ги в днешно време, бе интригуващо. Питах се как да стане, как да променя персонажа? С помощта на Лъчезар Аврамов открих правилния ход: отвътре навън. Без нужните, явни обстоятелства или случки. Без взаимоотношения и конфликти. Една църква, свещи, спокойствие и тишина. Двама души, заклети в себе си по свой начин и борейки се с вътрешно си "аз". Накрая успяващи да се разберат и решат точно онова, което и двамата искат и вярват, без дори да го споделят директно.

До голяма степен успях, благодарение на партньора ми Руши Видинлиев. А колко е трудно да се играе с гръб, питайте всеки актьор!

Руши даде пример. Тази моя роля, издълба сериозна следа в живота ми не само професионално като актьор, но и като човек. Най-вече заради екипа, с който се осъществи.

- Какво ви предстои сега?
- Има доста предложения. Започвам снимки на телевизионен сериал. Очаквам резултат от втори, за който вече кандидатствах. Започвам и снимки на късометражен филм по истински случай, който е поръчка на Академията. Историята му разказва живота на доста известния Полски пекар, който е преживял Аушвиц благодарение на уникалният си разум, комбинативност и вяра. Аз ще играя главната роля на Пекаря. Има още един филмов проект, мегапродукция, за който току-що кандидатствах и от днес съм финалист. Ще изчакаме няколко дни... Дано!

Но между всичко това, работата с учениците в класа ми е смисълът, изпълващ ежедневието ми. За мен това е по-възнаграждаващо от всичко!


Интервю на Стелиян Стоименов

Източник: dir.bg

В категории: Интервюта, Култура

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код