проф. Ивайло Дичев: "Електорална дисфункция пред огледалото в банята"


Сподели:
20 Май 2019, Понеделник
Преди дни излезе книгата "Културни сцени на политическото" на проф. Ивайло Дичев.

Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес."

Започвате книгата с това, че ви се иска да накарате читателите да се замислят и сами да стигнат до някакви изводи, решения. Към какво бихте искали да насочите вниманието им?

- Книгата се занимава с политическото в исторически план, но целта ми е да стигна до това, което става днес. Политическото все повече губи своето значение, превръща се в театър, медийна игра.

Наричам това естетизиране на политическото – изместване на дебатите от решаване на реални въпроси към културни войни около еднополовите бракове, историческата роля на християнството, обидената чест на нацията (последно у нас – какво казал турският посланик). Подобни теми разбужат страстите, както прави художестената творба – съпреживяваме неща, които са сякаш все по далеч от нас. Забележете огромния интерес днес към международна политика, която доскоро навсякъде по света беше на втори план. Заклали някого в Бангладеш, ние изтръпваме. Дето казал Хамлет "Каква му е Хекуба?".

Просто полит-естетическата сцена днес стана страшно въздействаща.


Какъв е историческият контекст на това, което описвате?


- Основното е медийната революция, която преживяваме. Причината й не е само интернет, процесът започва преди това с размножаването на операторите, които са в дива конкуренция помежду си. В новата икономика на внимание битката е много жестока, оцелява само най-крайният, най-шумният. Разумните гласове просто не чуваме. Редица изследвания показват, че за да ви забележат, да привлечете медийното внимание, трябва да употребите обидни думи, емоционално натоварени квалификации.


Говоря за една цялостна промяна на културата. Диктаторите едно време – Хитлер, Сталин – те имат монопол върху публичното внимание, задължават гражданите да ги слушат, заглушават гласа на опонентите си. Тази епоха свърши. Сега политиците се борят за внимание и то е като на пазара на стоки.


В книгата може да видите и сравнение между политиката от времето на класическата модерност – хора верни на себе си и прочие, героични, изключителни, страшни, когато се разгневят.


Съвременният политик, ако се огледате, той основно трябва да е усмихнат, приветлив, да е човек като нас, да допуска журналистите в къщата си, да говорят за интимни неща. Той е повече звезда, отколкото лидер.


Не може и да е дебел, да има някакъв проблем – има дори изследвания, които казват, че днес Рузвелт не би бил избран, защото е бил инвалид. Започва да е важна визията, облеклото, усмивките, шегите, които той пуска за себе си. Нещата отиват и по-далеч със социалните мрежи – този човек всеки ден нещо ти пише, коментира филми, качва песни.


Как всичко това се отразява върху правенето на политики?


- Не трябва да преувеличаваме, но политиката съумява да прави все по-малко неща. Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България на г-н Борисов. Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: Ако днес се беше родил барон Осман (префектът, който преустройва Париж през 19 век), градът и досега щеше да си е със средновековните улички.


Политическото е блокирано – и се получава парадоксален резултат, точно обратното на онова, което демократичните хора искат – приватизация на политическото. Решенията се изместват в сферата на частния бизнес, предприемачи днес поемат все повече от задачите, които по-рано правеше държавата – строят университети, организират армии, дори пращат ракети в космоса.


Така е, защото в публичната сфера така и не успяваме да се споразумеем какво искаме и кого ще излъчим да го направи.


Тогава какво ще стане с държавите?


- Това е и една от целите на книгата ми - да се замислим искаме ли изобщо да бъдем управлявани, да имаме някакъв тип политически център на нашето общество. Или ще се съпротивляваме на всичко и ще слагаме прът на всички възможни колела.


Според последната утопия обществената тъкан ще се възстанови, ако по всяка тема почнем да гласуваме по интернет – от павирането на улицата до обявяването на война. Как може – казват ви – да рейтваш всеки хотел, в който си отседнал и от това да зависи неговата категория, а за министър да не те питат? Един британски изследовател сравни къщата на парламента, с къщата на "Биг брадър" - в първия случай хората седят, гледат, ядосват се, но нищо не могат да направят. Докато при "Биг брадър" с действията си можеш да изгониш участниците, това много повече ни ангажира. Дали "Биг брадър" не е по-близо до демократичния идеал?


От друга страна, анонимното участие в политиката live би размило отговорността такава, каквато я познаваме до сега – когато отговарят всички, не отговаря никой. Затова трябва да търсим някаква нова мярка, която да отговори на очакванията на съвременния човек, който не може да прочете една статия, без да си каже мнението отдолу във форума. Тази нужда от интерактивност днес ражда изблици на възмущение, често съвсем ирационални протести като жълтите жилетки във Франция, аресивни мобилизации във фейсбук.


Трябва да намерим начин да канализираме тази енергия, за да е полезна, не деструктивна.


Какво може да се направи, трябва ли да бъде измислен нов тип управление, или да се върнем назад?


- Мечтанията за връщане назад са част от политическия театър. Понеже няма утопии, предлагат ни идилии – китното българско селце, където хора в носии орат земята-кърмилница и пеят народни песни. Идиличните спомени за имперско величие на англичаните пък родиха Брекзит. Миналото не се повтаря. В настоящето миналото е картинка, декор, пред който играят сценките си политиците.


А ако нищо ново не бъде измислено, сякаш всички следващи правителства са обречени да не правят реална политика, решаваща проблеми, а да залитат по искания на протестите, така ли?


- Нали помните вица за онзи, дето търсел ключа си под лампата, защото там било светло? Съвременните популисти се борят с врагове, които могат да победят. Измислят някакви заплахи и се справят с тях. Например обявяват тържествена победа над джентдър идеологията, която сами са измислили. Преборват политическата коректност. Изискват извинение за страшна обида и т.н. Този ресурс на властта е стар колкото човечеството.


Дали можем да се справим с демократичния разпад, който преживяваме, без подобни манипулации, търсейки съзнателно и разумно съучастие на гражданите?


Цялата работа е в това "ние", какво ни свързва, какво ни прави едно. Покрай изборите за европейски парламент ще чуете, че трябва да защитаваме националните интереси, нацията. Но кои са тези национални общи интереси. Моите интереси не са същите като на бизнесмена, неговите пък са различни от тези на работниците му. В предишни епохи това "ние" се конструира на базата на някаква идентификация – божество, морални норми, предци.


Но кое е това днес, как да го намерим, как да намерим пресечната точка между толкова все по-различни интереси? Това е големият въпрос. Съвременният свят фрагментира все повече професиите, културите, трудовите взаимоотношения. Ние дори не живеем вече в една територия – в мрежата, където прекарваме все по-голяма част от живота си, ние сме по-близо до хора на другия край на земята, отколкото до съседите от входа до нас.


Политиката почва от това да се направи някакво ние. Ние тук, на територията на България? Или ние, мрежата от българи по света? Или ние, европейците? Или ние, човешките същества...


Доколко завоят назад към национализма е българска битка, българска тема? В книгата си споменавате, че България исторически е имитатор. Дали и тези теми са привнесени?


- Това са глобални теми. Както беше глобална утопията на комунизма. Мода, която дойде и тук. Фашизмът - също. Тези неща пристигат отнякъде и основно е заради престижа на съответните държави. Хората си казват – ето тази държава е успешна, ще правим като тях.


Сега, понеже американците са успешни, а там има евангелисти фундаменталисти, изведнъж техните теми се пренасят и тук. Тези моди обаче сега се подсилват и от социалните мрежи, от троловете в тях.


Представете си движението на тези теми – измислят ги някакви евангелисти в Америка, например "джендър идеологията", преминава през Путиновите хора, които са уж православни, и пристигат тук и изведнъж се взимат на въоръжение от БСП. Една абсолютно еклектична постмодерна ситуация, която трябва да внуши някаква традиционност, единност. А всъщност създава усещане за тотален разпад.


Усещането за хаос плаши гражданите и те са склонни да се обърнат към популистите с простите решения. Забравяйки, че тъкмо те създават този хаос.


Казвате, че успешните политици би трябвало да са добри в популисткия театър, а политиките остават на заден план. Това доколко важи за премиера Бойко Борисов?


- Борисов е гений. Помислете за кой друг политик в България извън Тодор Живков има вицове – само за Борисов. Това показва, че си интимно близък на хората. Той изобразява силния, мъжкаря, момчето от народа, което се е издигнало.


Но основното му качество не е този образ, а че той успява да удържа властта в партията си. Вижда се, че там има някакъв център, за разлика от повечето останали партии. Той уволнява, държи властта. Както казах – хората са объркани от сложността на глобалния свят, търсят някаква здрава опора.


Българите не са най-големите демократи, искат си отговорник. Това е заложено дори още от османско време, когато местните първенци са ходили да се договарят с властта. До днес очакваме това – някакъв първенец да ходи и да се договаря от наше име с далечната и чужда по определение власт. Това правеше Живков в Москва, това сега прави и Борисов в Берлин.


Имат ли място традиционните политици на този фон, на тази сцена?


- Не знам как да върнем времето на рационалните политици. Тези хора ще се появят в момента, в който настъпи тежка криза.


Живеем вече твърде добре, има сякаш твърде малко сериозни проблеми, в последните 20 години държавата върви добре, развива се. Сякаш няма негативни последици от глупостите на един или друг политик. И понеже някак си нещата вървят без драстични проблеми, остава впечатлението, че няма кой знае какво значение политиците какво правят и говорят.


И тук влиза луксозната добавка – символиката. Разиграват се театри на тема величие, древност, традиционното семейство и т.н. Политическото започва да се върти и около това да ни признаят, да ни уважават. Обиждаме се, че в храната ни имало 0.1 процент по-малко някаква съставка, отколкото в храната в страни в Западна Европа (моето поколение май е забравило как гледахме западните шоколади в Кореком!). Обиждаме се и от регулациите за превозвачите, за които настояват западните работници. Искаме нашата нация да може да казва "не", да тропа по масата, да предоговаря условия. Но някак сме сигурни, че няма да ни изхвърлят от ЕС и да се върнем в гладното време на 90-те. Защо ли – ами защото сме там по право, по древност, едва ли не са ни вкарали насила да ни оберат. Ето с такива едни художествени аргументи живеем.


Би било добре да гледаме на изборите като нещо, което не е чак толкова важно, да избираме рационално, не със страсти. Съюзът обича да драматизира своите институционални стъпки, защото се бори и той, горкият, за внимание.

Източник: dnevnik.bg

В категории: Интервюта

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код