Паскал Брюкнер: "Циганското лято на живота"


Сподели:
07 Октомври 2019, Понеделник
В книгата си “Кратка вечност. Философия на дълголетието” Паскал Брюкнер разсъждава за възрастите на живота и промяната в тяхното възприятие.

“Когато станах на 60 г., избухнах в сълзи и си казах: свършено е. Един приятел ми подхвърли: “Представи си се след десет години!”. Е, добре, десет години по-късно осъзнавам, че изживях прекрасно десетилетие, въпреки предразсъдъците, които доскоро ни казваха, че трябва да се откажем. Но възрастните хора вече не се отказват! Те не искат да бъдат невидими, искат да продължат да съществуват в града... Днешните възрастни хора пълнят нискотарифните самолети, изкачват Мачу Пикчу или отиват да вземат внуците си с тротинетка, доказвайки, че не е срамно да останат мобилни на възраст, на която нашите предци вече са били с единия крак в гроба. С право или не, те не искат да се поддадат на стереотипа за старостта, защото той е синоним на отказ, а те не искат да се отказват”.

- Последната ви книга се казва “Кратка вечност. Философия на дълголетието”. Значи отминаващото време е въпрос, който ви терзае?

Да, защото от 1900 г. насам ние спечелихме двадесет до тридесет години допълнителен живот, завоевание, колкото прекрасно, толкова и двусмислено. От 50-те г. сме загрижени да използваме добре оставащото време. Това е нов континент в историята, който не е нито зрелостта, нито старостта и който аз наричам циганското лято на живота.


Тази възраст, от която някога се страхувах най-много от всичко, която мислех за ужасна, всъщност е много приятна. Благодарение на напредъка на медицината и променящите се нагласи, ние се радваме на отсрочка в относително добро здраве. Изтласкахме зимата възможно най-далеч в сезоните на живота. Днешните възрастни хора пълнят нискотарифните самолети, изкачват Мачу Пикчу или отиват да вземат внуците си с тротинетка, доказвайки, че не е срамно да останат мобилни на възраст, на която нашите предци вече са били с единия крак в гроба. С право или не, те не искат да се поддадат на стереотипа за старостта, защото той е синоним на отказ, а те не искат да се отказват. Това е революция в нашето схващане за възрастта.

- Тази отсрочка е прогрес, но тя е съпътствана и от промяна на ценностите. Някогашните бейби бумъри днес се смятат за вечни тийнейджъри…


- За добро или лошо, в модерността се появиха флуидни идентичности. Нито мъже, нито жени, нито стари, нито млади. Особеност, илюстрирана от онзи 69-годишен холандец, който съди държавата, понеже душевно се чувства 49-годишен и смята, че е дискриминиран в любовния си живот, както и в работата си. Каква промяна!


В “Светът от вчера” Стефан Цвайг разказва, че в края на ХIХ век общественото мнение във Виена смятало младостта за подозрителна. Да бъдеш млад било пречка за всяка кариера. Уважавали се само сериозността и затлъстяването. Междувременно навсякъде се наложи превъзнасянето на младостта: като възраст на върховите постижения, гениалността и вече никой не иска да бъде на своята възраст. Култът към младостта е симптом на едно застаряващо общество. Несъмнено има нещо смехотворно. Но какво по-вълнуващо от това да хитруваш с кодовете, да не приемаш неизбежното?


- Старостта не трябва ли да се крие повече?


- Нашите родители надяваха костюма на старостта; ние го махнахме. Това не означава, че не сме болни, обсебени от отминаващото време, измъчвани от настъпващата смърт. Но нещо се промени: хората над 50 г. вече не са “отживели”, които тихо гаснат, а актьори в обществото, които продължават да действат, да живеят, да обичат… Открих това със самия себе си. Когато станах на 60 г., избухнах в сълзи и си казах: свършено е. Един приятел ми подхвърли: “Представи си се след десет години!”.


Е, добре, десет години по-късно осъзнавам, че изживях прекрасно десетилетие, въпреки  предразсъдъците, които доскоро ни казваха, че трябва да се откажем. Но възрастните хора вече не се отказват! Те не искат да бъдат невидими, искат да продължат да съществуват в града.

- Младите хора също не желаят възрастните да бъдат твърде видими…


- В историята винаги е имало враждебност между поколенията и младите хора по принцип отхвърлят света, който са наследили от родителите си. Те мразят във възрастните и образа, в който не искат да се превърнат - на зависими хора, които са напът да грохнат. Единственият начин да отговорим на тази враждебност е да продължим да работим. Ето защо дебатът за пенсионната реформа е решаващ.


Мисълта, че на 60-65-годишна възраст ще се оттеглим от обществото и ще живеем в свят на свободното време и на чистото консуматорство на гърба на децата, е пълна лудост. С изключение на професиите с голяма трудоемкост, в пенсия изпращат зрели хора със съвършено здраво тяло и дух, които вехнат след всеки месец на бездействие, докато те биха могли да бъдат полезни за общността. Наградата се превръща в наказание. Независимо от избраните формули - благотворителен труд, труд на доброволни начала, съвместяване на няколко длъжност -, мъжете и жените оцеляват, само защото остават активни, ангажирани в обществения живот. Ако им кажат, че са мъртви тежести, бреме за обществото, те стават такива.


- Особено, когато вършат работата, която обичат…


- Работата не е само принуда или страдание, тя е и връзка с другите, възможност да разгърнем таланта си. Не-работата е сигурна изолация и често принудително усамотение със съпруга, който също е пенсионер, и затъпяване пред телевизора, този шок за очите. Оттук и скокът на разводите, които силно се увеличават при хората над 50 години. Времената се промениха. Днес жените не се колебаят да влязат в социалните мрежи, желанието вече не се срамува от външния си вид. Преди двадесет години подобна идея ме ужасяваше. Днес ме изумява някогашната ми слепота.


Възрастта не е синоним на мъдрост или целомъдрие, тя е абсолютна дреболия, но ни задължава да бъдем по-дискретни. Казвам на по-възрастните, че са мараните* на любовта, принудени да се крият, да заобикалят предразсъдъците. Има обаче и “дегустатори на здрача”: мъже и жени, които обичат възрастните хора. А първият сред тях е нашият президент Еманюел Макрон. Ако връзката му с Брижит предизвиква такъв присмех или непристойни думи, то е защото той нарушава едно табу - за  поколенчески неподходящите бракове, които  свързват зряла жена с по-млад мъж. Вместо да поддържам апартейда на възрастите на живота, ми е по-интересно да поддържам разговор между поколенията.


- А освен това има и мечта за “подобрения човек”, прокарвана от шампионите на Силициевата долина…



- Засега това е фарс! Начин да поискат безсмъртие за богатите, докато американците имат най-ниската продължителност на живота в западния свят. Можем да се надяваме, че трансхуманизмът, изкуственият интелект ще ни помогнат да победим някои болести, но трябва да се запитаме дали безсмъртието наистина е желателно. Не е ли краткостта, проблясъкът на тленното, солта на живота?


* Мараните са евреи на Пиренейския полуостров, принудени да приемат християнството след Алхамбрийския декрет, издаден на 31 март 1492 г. от Фердинанд II Арагонски и Изабела I Кастилска (бел. ред.)


Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: glasove.com

В категории: Интервюта,

Сподели:
Коментари

0 коментара
Добави коментар

Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
Защитен код:
Моля, въведете защитния код